Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
11.01.2012 13:10 - "Кафе без захар, с доза въображение" за броя на "L'EUROPEO" посветен на легендарните места.
Автор: leroisalomon Категория: Други   
Прочетен: 6190 Коментари: 4 Гласове:
2

Последна промяна: 25.01.2012 11:20

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg
Иво Христов

Кафе без захар, с доза въображение

В парижките кафенета клиентът балансира между кича на легендата и възможното чудо. Между разума и ликуването. Блажени чувствителните.


Туризмът е бедствие. И Париж е първият потърпевш. Хиляди заможни /и недотам/ пришълци, чели-недочели, разлистили я Хемингуей, я Фицджералд, зърнали някоя репродукция на Тулез-Лотрек в луксозен календар, окупират терасите на кафенетата в търсене на легендарната атмосфера, запечатана в книги и картини. Някои се озъртат, притеснени от мястото, което не им е по джоба или в очакване да влезе някой блед  Модилиани с руло непродадени картини, ама него отдавна го няма. Други, по-съзерцателни, с разширени зеници вкусват кафето с кроасан и се опитват да възстановят магията на мястото, но обърканите им усмивки издават известно неудовлетворение. Пречат им себеподобните, мотоциклетите  или мирисът на китайска кухня от близкия ресторант.
Има обаче една порода, която буди у мен отчаяна симпатия. Това са небогатите, самотни младежи, често с бради, бакембарди или дълги коси. Слагат раниците си под масата и вадят тефтери. Понякога измъкват от джобовете дълго кътани пурети или тютюн за сгъване. Гледат напрегнато. Най-често са американци, по-рядко германци, скандинавци или други, но всички са безрезервни парижани по избор. И очарователно наивни, за да вярват, че в кафенетата витае вдъхновение.  Обикновено го търсят във „Флор” където гнездела Симон Дьо Бовоар, в заведенията по „Сен Жермен”, но когато свършат парите, се оттеглят в по-невзрачни места.  След години повечето оеснафяват, но никога не изхвърлят тефтерите със записки, тристишия, опити за хайку, започнати романи и скици на мостове и скулптури. Спомен от времето на илюзиите за възможно величие.
Дори туристът да пристигне в Париж необременен от очаквания, той неизбежно ще се поддаде на кафе-митологията, когато поеме по „Сен Жермен”. Без значение дали уморените му крака ще го довлекат по надолнището на някоя от улиците, спускащи се от Люксембургската градина към булеварда или ще се е изкачил до него по „Сен Мишел”. Тъй или инак огромните павета пред църквата на покровителя на Париж ще пречупят ритъма на разходката му, скулптурата на Цадкин ще го забави за миг, а столовете под подкупващата тента с надпис „Les Deux Magots” ще му се видят като спасителен пристан. Стига да има места. Докато чете менюто отдясно наляво до него ще изникне някой от препасаните с черни престилки келнери със сатенени ревери и папийонки. Капанът хлопва. Видът на персонала е достатъчно авторитетен, за да изключи позорното бягство и простодушният турист е принуден да си заръча кафе или шоколад, за да не стане за смях в очите си. В очакване на поръчката жертвата чете историческата справка в менюто с винетки, която звучи като преговор на гимназиалната програма по литература. В „Les Deux Magots” беседвали екзистенциалистите, ама преди това тук бил неформалният щаб на сюрреалистите /Бретон, Арагон, Елюар, Жакоб.../, но и те не дошли на празно място, защото заведението още в края на XIX век се прочуло с подозрителната близост на брадатия Верлен и голобрадия Рембо.  В този миг се завръща авторитетният келнер към петдесетака и с учтиво високомерие сервира поръчката на масата. „Гарсоните” в оборотните парижки кафенета не са на заплата, а си плащат, за да заемат изгодните места, от чиито бакшиши си докарват солиден доход. Оттам и самочувствието. Господинът с папийонката свещенодейства: пуска бучка черен шоколад на дъното на чашата и я залива с горещо мляко. Този момент е ключов за причастяването на туриста към кафе-митологията, особено ако се случи в някой от обичайните студени и влажни дни. Тогава от чашата се надига ароматно вълмо, което за секунда замъглява гледката към катедралата „Сен Жермен де Пре” отсреща и подобно на тамян разгонва и последните резерви на туриста към града. Дори да намрази Париж, което нерядко се случва, то ще е с омразата към несъстояла се любов.
В Париж кафенетата стават институции в края на XVIII век. Макар и богати, буржоата са недолюбвани в аристократичните салони. Между тях и простолюдието зее още по-голяма пропаст. Кафенето става обичайното им средище. В него няма нужда от покана, нито пък властва сковаващият салонен етикет. Народът също не досажда: нито има пари за кафета /които още струват скъпо/, нито пък намира интерес в разговорите. Простолюдието в онези години гуляе в кръчмите.  
Кафе-парламент
За първообраз на парижкото кафене спорят няколко завадения, но правото принадлежи на прословутото „Режанс”, на няколко крачки от Лувъра и Пале Роял. В него Дидро наминавал вечер, за да играе шах. „Гледам много, говоря малко и се старая да не чувам нищо”, споделя кредото си философът два века преди друг любител на тези места, сценаристът Мишел Одиар да сподели, че в „кафенетата се изговарят невъобразимо количество глупости, полезни за диалога в киното”.
В началото на XIX век цялата френска политика се бистри в правоъгълния двор на Пале Роял, чиито аркади приютяват много заведения и всякакви магазини. Тук се разминават банкери с цилиндри от близката борса, политици и писатели. Да речем, че това е времето на кафенето-парламент, в което по масите раздават вестници на дървен щит за удобно четене, а споровете са най-вече за политика.
Кафе-бардак
Епохата се сменя в края на XIX век, когато префектът на Сена барон Осман разрязва Париж като торта с прокарването на големите булеварди направо през скупчените в безпорядък сгради. Те стават новото стъргало, а по течението на „Капюсин”, „Италиен”и „Монмартр” никнат нов тип кафенета. От старите остава само името. Новите заведения гравитират около кабаретата и предлагат множество сепарета, често стаи, в които безупречни господа се уединяват с „дами, приятни във всяко отношения”. Сервират всичко, чак до шампанското и сьомгата, в някои се носи аромат на опиум, внесен от Китай. До този момент дамите не припарват в кафенетата, затова педантичният Зола с три удивителни отбелязва в записките си как „жени в ярки рокли пият наедно с мъжете и се поклащат на бар-столчетата си”. Паметникът на онова време е почти незабележимото отвън „Кафе Англе” с орехови ламперии и огледала със златни апликации, пред които Мопасан е сресвал мустаците си преди да се отдаде на сифилистичните си любови. Но файтоните се тълпят и другаде: пред „Фраскати”, „Тортони” , „Кафе Дьо Пари”, „Мадрид”. В онези години скандалната слава на кафе-бардаците стига и до България. Когато някой чорбаджийски непрокопсаник заминел да учи в Париж, зложелателите обикновено го одумвали, че „обикалял кафенетата”. Демек изкалпазанил се.
Кафе-ателие
Тази последна епоха започва преди повече от век и тлее до днес. Годините на бохемата превръщат празния джоб и чашата абсент във вторичен признак на гениалност, на който до ден днешен робуват артисти от далечната чужбина. Апогеят на артистичните кафенета обаче е достигнат още преди Първата световна война, когато Монпарнас се превръща в новия гравитационен център на Париж. Кварталът малко напомня сегашния си вид, из него вечер преминават малки стада кози, а вавилонското стълпотворение на ексцентрици му придава вид на естествен театрален декор. Сборното им място е „Ротондата”, днес храм на гастрономията за японци и американци, но в онези години опушено като лисичарник свърталище на гении. Там си дават среща безупречният Макс Жакоб в черен редингот и бял нагръдник, туберкулозният Модилиани, едноръкият, но несломим Сендрарс и всички, за които се сетите. Съдържателят Либион е човек с принципи. Независимо от скандалите никога не вика полиция, забранява на жените да си свалят шапките, но лично обикаля из града, за да достави контрабандни цигари на клиентите. Не възразява да се танцува върху масите. Когато някой закъса, му осигурява топла храна срещу някоя и друга картина. Тук от зори разпиват Хаим Сутин и разни новодошли емигранти от изтока в очакване към обяд да намине признатият вече Пикасо, за да ги „освободи” като им плати сметките. Цадкин идва с работен комбинезон и с огромния си датски дог, за да плаши келнерите. Фужита се разхожда с хитон.  Понякога нощем бандата краде камъни от близките строежи, за да осигури скулптурен материал на мизерстващия Модилиани.
В „Ротондата” нарисуван лист с подпис от автора минава за платежно средство. Когато Еренбург отива на гости в дома на съдържателя Либион, с почуда открива, че по стените на къщата му висят кичови пейзажи, избрани от съпругата му, а в шкафовете събират прах десетки скици и рисунки от Пикасо, Матис и Шагал.
Първата световна туря край на идилията, а над града хвърлят сянка нимските дирижабли. Мнозина артисти заминават по фронтовете, откъдето се връщат променени, травмирани или увредени от иприт.
Кафе-концепт
Блажената довоенна епоха никога няма да бъде съживена, независимо от усилията. През 20-те Бретон и сюрреалистите ще подхванат своята революция от „Сирано” и „Батифол”. По същото време Хемингуей и Гъртруд Стайн ще одумват достойнствата на авангардистите в „Кафе дьо ла Пе”, току пред „Опера Гарние”. Най-сетне през 50-те Жан-Пол Сартр и Бовоар ще пуснат котва във „Флор” и ще превърнат кафенето в поклонническо място за студенти и последователи на екзистенциализма. На две крачки от тях, в мазетата на „Сен Жермен” изобретателният  Борис Виан ще иронизира „кафеджийската литература” на „Жан-Сол Партр”. Но всичко това са все опити за осмисляне на стихията, в които разумът класира и осчетоводява таланта. А духът  просто се е вселил в мебелите.
Днес „парижкото кафене” е също концепт, подобно на виенската сладкарница и ирландския пъб. С неизменната дървения. Самоувереният келнер, който хока невежите, които търсят пепелник и тръскат цигарите си в чинийката за кафе, вместо да пепелират нехайно на земята и да хвърлят фасовете в решетката под терасата. И с одеалата под топлите мангали, когато държите да дишате зимния въздух в студените дни. Останалото е въпрос на въображение.








Гласувай:
2
0



1. анонимен - Модилиани
11.01.2012 18:04
След като съм гледала Модилиани сега допринасяш за колорита на моето въображение и Ротондата придобива още детайли. Ако си пропуснал филма-препоръчвам ти го. Жан е много по-вълнуваща и истинска.
цитирай
2. анонимен - A този брой на Люропео излизал ли е ...
15.01.2012 17:51
A този брой на Люропео излизал ли е преди или предстои да излезе?
цитирай
3. leroisalomon - Да, излезе през ноември 2011г.
25.01.2012 10:01
Да, излезе през ноември 2011г.
цитирай
4. анонимен - ранни записвания 2012 в Турция
26.01.2012 21:33
много интересна статия, поздрави до всички и пожелавам ви приятна вечер
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: leroisalomon
Категория: Политика
Прочетен: 1134666
Постинги: 157
Коментари: 562
Гласове: 1058
Календар
«  Ноември, 2017  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
27282930