Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
17.10.2011 19:48 - "Няма герой без зрител" портрет на Андре Малро за сп. "L'EUROPEO"
Автор: leroisalomon Категория: История   
Прочетен: 3283 Коментари: 0 Гласове:
0



Иво Христов

Няма герой без зрител

Малро и Де Гол са последният метафизичен тандем на философ и воин преди вулгарната ера на шоу-политиката.

Той светотатства. Копнее за невъзможното: религия без богове, съградена от милионите творби на човешкия дух. „Въображаем музей” вместо храм. Богоборческа амбиция. И сигурно затова животът го окастря като буря. Дядо му се самоубива. После баща му. Любимата му Жозет Клоти се подхлъзва на перона и влакът отрязва краката й. Загива часове по-късно, а годината е 1944... всички ликуват, войната тъкмо свършва. От смъртта й го утешават двама синове, Готие и Венсан. Докато на 23 май 1963 младежите не загиват едновременно при пътна катастрофа.

Малро е роден през 1901г., но сякаш е прескочил детството. Докато хлапетата се тъпчат с бонбони, Андре преяжда с идеи. От малък чете ненаситно и главата му е истинска библиотека, в която паметта всеки ден пренарежда Бергсон, Жид, Кокто, Достоевски и източните мъдреци. Не спира да анализира. Когато го скъсват на приемния изпит в елитния лицей Кондорсе, зарязва утъпканата пътека и никога не взема диплома дори за средно образование. Затова пък буквално електризира всеки разговор с почти мистичните си прозрения и ненавършил пълнолетие вече дружи с артистичната бохема. Още тогава е убеден, че „идеите трябва да бъдат живяни, а не мислени”. Скоропостижно се жени за богатата Клара Голдшмит и начаса я разорява с несръчните си спекулации на борсата. Друг би рухнал, но Андре и Клара събират рестото от ентусиазма си и то им стига, за да хванат кораб за Камбоджа. Целта е срамна: да плячкосат статуи от храмовете в Ангкор и да ги препродадат на парижки търговци. Ново фиаско. Двойката е задържана от местните власти, а Андре осъден условно. Освободен е след застъпничеството на писатели от ранга на Бретон, Арагон и Жид, които не се свенят да заложат името си, за да измъкнат от пандиза 20-годишния иманяр. По това време той пише: „Между 18 и 20 години животът е като пазар, на който купуваш не с пари, а с действията си. Повечето хора не купуват нищо”. Неговата дързост се отплаща.

Злополучният индокитайски епизод никак не накърнява реномето му, а тъкмо напротив: заработва му репутация на човек на делото и специалист по Изтока. Онзи Изток, който в Париж споменават с неопределено махване с ръка: земите от Арабия до Япония. Андре е млад за подобно признание, но кръстосва Азия с парите на издатели и челото му набъбва с впечатления от Афганистан, Сингапур, Китай и Бирма. Което съвсем не значи че подминава САЩ и Северна Африка. Той е навсякъде. Умът му хвърля мостове между готиката и будизма, между елинския свят и хиндуизма.

През 1932г. се появява „Човешкият жребий”, екзистенциалистки по дух роман за китайската гражданска война, който донася писателски лаври на Малро. Това е годината на неговата вездесъщост. Андре завръзва две паралелни връзки с писателките Жозет Клоти и Луиз Дьо Вилморен. Един от първите надига глас срещу фашизма в Германия, който политиците във Франция и Великобритания предпочитат да не забелязват. Лично ходатайства в Берлин за освобождението на Георги Димитров, нарочен за подпалвач на Райхстага. Аферата е от европейски мащаб. Въпреки левите си позиции, Малро страни от комуниститите и не влиза в никой калъп.

По това време подполковник Шарл Де Гол е просто чиновник във военното министерство, архетип на аристократ и националист от военната каста. Всичко разделя двамата и нищо не вещае срещата им.

Когато избухва испанската гражданска война, Малро осребрява престижа си в полза на републиканците, закупува стари френски самолети „Потез” и сформира цяла ескадрила от наемници. Оглавява я лично, макар да не разбира грам от авиация. Отсетне този период от биографията му хипертрофира в митомания. Андре си приписва участие в гръмки събития и преувеличава ролята си. Той е жаден за героика, която съдбата не му поднася. Приятелите му си спомнят, че понякога излитал с бомбардировачите на мисия, без ясна роля в екипажа, просто за да е там. Андре сякаш винаги се оглежда в невидимо огледало и често заема пози, които са смес от кураж и суета в променливи пропорции.

На 10 май 1940г. немските танкове строшават огледалото на френското себелюбие. Месец по-късно Хитлер е в Париж. Малро е сломен и апатичен като повечето французи. Изхвърлен от Историята влачи крак по Лазурния бряг. Един върлинест генерал обаче няма намерение да се предава. Шарл Де Гол се явява в кабинета на британския премиер Чърчил и тук се разиграва куриозната сцена. Никому неизвестният офицер моли Чърчил да разреши на „Свободна Франция” да се обърне към сънародниците си от ефира на Би Би Си. Премиерът му напомня, че официален Париж току-що е капитулирал и пита коя е тази „Свободна Франция”. „Тя е пред вас”, невъзмутимо отвръща генералът. В онзи момент в стаята са само двамата, а единственият му последовател е верният адютант в чакалнята. Да, армията е разбита, държавата е унижена, а французите са примирени. Келнерите в Париж разливат шампанско на немските офицери, проститутките ги приветстват, търговците угодничат с победителите, а Шарл Трене продължава да пее, все едно война не е имало. Но Той, Шарл от Галия /буквален превод на името/, Той, аристократът, който знае наизуст „Сирано Дьо Бержерак” и от малък чертае схема на победоносна война с Германия, за да измие срама от 1870, Той няма намерение да се предава. Искат му дуел? Ще го получат! Макар и сам, встъпва в бой и – о, чудо! – пет години по-късно ще е сред победителите!

На френската историческа сцена вече има само един герой, останалите го следват. В тези месеци на пасивно очакване Малро зарязва интелектуалното си самолюбуване и с облекчение приема да бъде огледалото на Героя. По собствените му думи „няма герой без зрител” и той ще бъде за Де Гол този отдаден, по мускетарски верен приятел, който ще тласка великия Шарл към най-високото му призвание. Срещата им е въпрос на време.

През 1944 съдбата отново удря жестоко Андре. Двамата му доведени братя, агенти на британското разузнаване, са убити от Гестапо. Самият той най-сетне се включва в съпротивата и едва не загива при засада.

Когато Де Гол триумфално слиза по „Шанз-Елизе”, той вече е министър на информацията и крачи в първата редица зад него. Години по-късно го молят да обясни срещата си с Генерала. Отговорът му е прост: „Защото това бе Той и това бях Аз”. За миг си представете сцената, когато многохилядното множество стига до Нотр Дам и от околните сгради внезапно откриват огън барикадирани есесовци. Охраната завързва престрелка. Смут. Хората залягат, но Де Гол все така царствено крачи към катедралата. Сетне доверява на Малро: „В онзи момент знаех, че нищо не може да ми се случи”. Това е онази мистична увереност, отвъд набожните утехи на религията, за която Малро е мечтал цял живот. Още от юли 1940, когато Де Гол хвърля ръкавица на Историята, Генералът за Малро е политик-артист. Кой, ако не той илюстрира мисълта на Андре, че „артистът не е описател на живота, а негов предизвикател”.

Когато гузните избиратели залагат на посредствеността и изхвърлят Генерала за дванадесет години от властта, Андре подава оставка на мига. „Прекосяването на пустинята” ги сближава. Двамата крачат през ливадите на генералското имение в Коломбе ле Дьоз Еглиз и разговарят за мемоарите на Де Гол, за 17-годишната Франсоаз Саган, която написала чудесен роман, за ъперкъта на Марсел Сердан и бъдещето на Китай. „Приятелството не е в това да си до някого, когато е прав, но дори тогава, когато греши”, счита Андре и с години увещава Шарл да се върне в политиката, но той чака посредствеността и интересчийството да се задушат в собствените си интриги.

Това става през 1958, когато колониалната империя се разпада, а парашутистите гласят военен преврат. Властта капитулира. Тогава президентът на загниващата IV Република идва на крака в имението на „най-изтъкнатия французин”, за да го моли да извлече каруцата от калта. Рядка сцена: посредствеността коленичи сама. И Де Гол се завръща.

Последвалото славно десетилетие променя страната за половин век напред: президентска република, атомна сила, стълб на Европа и мост към Изтока. Франция на Де Гол е тази на „Мираж”, „Конкорд”, Сен Лоран и Бардо, на Трюфо и Делон, на Гари и Кьоно. И Франция на Малро. Министърът на културата е живата витрина на глобалното френско сияние. Кенеди има за чест възможността да побеседва с него, когато той донася „Джокондата” в Ню Йорк. За Пикасо, Матис, Брак той не е политик, а стар приятел, чието оригинално мнение понякога хвърля неочаквана светлина върху собствените им творби. Той кани Шагал да изографиса тавана на „Опера Гарние”. Страната се покрива с културни домове, които засмукват таланти от ранна възраст.

Когато студентските вълнения от 1968 бият камбаната на голистката ера, Малро повежда контрадемонстрацията в подкрепа на Генерала. Докато младите глаголстват за свобода и размахват червената книжка на Мао, Андре пръв и самотен говори за „криза на цивилизацията”. Де Гол отново побеждава, но знае че е обречен и намира повод да подаде оставка. До кончината си през 1970 той почти не приема посетители, с изключение на Андре и адютантите си.

През 1996 имах честта да се срещна с адютанта на Генерала, полковник ДЕкриен. Елегантният старец сподели песимизма, с който Де Гол гледал на близкото бъдеще на Франция. В онези месеци, по време на философските им разходки, Малро изказва тезата си, че „XXI век ще бъде духовен или няма да го бъде”. Повече от 30 години ги делят от френската интифада в предградията, лондонските размирици и целият ни днешен свят, но Де Гол е исторически маяк, от който се вижда надалеч. Генералът не бърка. Нито Малро. Днес „кризата на цивилизацията” е вече клише.

Когато Генералът кротко издъхва, докато реди ежедневния си пасианс, Малро остава сам. С вечните цигари и купища снимки на картини и скулптури, храмове и африкански маски, самурайски одежди и тарамбуки. Съзерцава ги с уморените си, изцъклени очи. Пренарежда ги. Разсъждава върху „Въображаемият музей”/есето си от 1947г./, старата си обсесия, че с изкуството човек пресътворява Божия свят и отвоюва смисъла на живота в битка със смъртта и забравата. Но за целта трябва всички творби да се съпоставят, обмислят, класират. Да влязат във взаимодействие. Но най-напред да се съберат. Отделни мисли драсва на летящи листове: „Джокондата се усмихва, защото всички, които някога са й рисували мустаци, вече са покойници.” Отчайва се от липсата на време. „Шестдесет години са необходими, за да стане човекът човек, а тогава не му остава друго, освен да умре”. Кашля. Налива се с кафе.

„Този агностик беше последният вярващ в свят, населен с неверници” тъжно констатира по това време философът Режис Дьобре.

Малро копнее „цялото изкуство на света да е на ръка растояние от Човека”.

Днес това е почти възможно. Но го няма Малро. Няма го и Де Гол. А човек отдавна се пише с малка буква.



Тагове:   Франция,   Иво Христов,   малро,   де гол,   v,


Гласувай:
0
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: leroisalomon
Категория: Политика
Прочетен: 1134201
Постинги: 157
Коментари: 562
Гласове: 1058
Календар
«  Ноември, 2017  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
27282930