Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
24.02.2010 16:31 - Портрет на Едуард Лимонов за броя на "L'EUROPEO" озаглавен "Контракултура"
Автор: leroisalomon Категория: Изкуство   
Прочетен: 4726 Коментари: 6 Гласове:
3


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg

Иво Христов

Битер-Лимонов: ненужен и свободен

 

Знаменитият Едичка непринудено прекрачва границите на сексуалната и политическа коректност на Запад, в Русия и в отъпканите земи на литературата.

 

 

Днес той прилича на остарял, побелял и подстриган Арамис. С префинени жестове на шивач, музикант или просто на хомосексуалист, какъвто понякога е бил в шарения си 67-годишен живот. Казвам понякога, защото Едичка е бил какъв ли не: самотник, мачо, коктейлен плейбой, проповедник на полигамията и грижовен баща на две деца. И парий е бил. И фюрер. Сега се стяга за президент. Гласи се да влезе в Кремъл през 2012. Разбира се, можем да нарисуваме портрета му и в негатив: политически шарлатанин, медиен провокатор, идеолог на националболшевизма /руската редакция на фашизма/. Но пак ще е половин-истина. Защото Едичка надлежно плаща сметките си: литературните – с талант и безпощадно саморазголване, а политическите  - с кръв по главата и по някой месец зад решетките.

Едуард Савенко израства след руините на следвоенния Харков в семейство на офицер от НКВД. Блясъкът на ботуши и мирисът на кожени ремъци завинаги го привързват към униформената каста, до степен, че през 80-те ще се размотава из парижките улици с прекроен шинел на полковник от съветската армия. Чинопоклонството обаче му е чуждо. От малък е чешит. Сам шие дрехите си и дори се прочува с крояческите си умения сред местните артисти. Пише странни стихове. Дружи с поети и хулигани, които през 50-те властта класира без разграничения в графа „тунеядци”. Непълнолетен участва в обир на магазин. От 17-годишен зъзне по строителните скелета и се поти край доменните пещи. Има провлачената походка на руски негодяй и до днес къта нож в колана си. Еднакво сръчен е с чука, писалката и шивашката ножица, а кротката му, увлекателна реч хипнотизира събеседниците. Бачкаторът скоро омайва художничката Анна Рубинщейн и заживяват заедно. С годините Анна губи разсъдъка си и през 90-та се обесва на презрамката на дамската си чанта. Тя е първата от любовите му, за които Лимонов по-късно ще каже: цял живот описвам своите жени, а сетне те умират.

В средата на 60-те жизнелюбивият Едик заменя задушливия въздух на индустриалния Харков с московския СМОГ /Смелость, Мысль, Образ, Глубина/. Членовете на клуба самовлюбено тълкуват абревиатурата му като Самое Молодое Общество Гениев. Превръщат алкохола в стихове и разлепят списък на литературните мъртъвци на входа на официалната писателска цитадела. По това време Едуард си харесва псевдонима Лимонов. Печата стиховете си на машина, но се препитава като шивач, а московските суинги разчитат на уменията му, за да се открояват сред тълпата в безформени, еднотипни дрехи. Самият той е убеден в значението на външния вид за писателя. Едичка е конте, но не от вулгарните жертви на модата, а от редкия тип на дендитата, които търсят своя почерк във всичко: изкуството, политиката, дрехите. Нестандартното го покорява. Затова събаря цял сервиз в дома на Елена Щапова,  чиято ексцентрична женственост го омайва от пръв поглед. Тогава Лена беше екстравагантна, фина и светлоруса красавица, случаен трогателен плевел, мелез от блед татко професор и тежкотонажна майка; от майка си не беше взела нищо, от баща си носа и толкоз. Носеше перуки, високи ботуши с връзки, кожуси, минижупи, абе какво ли не. Човек можеше да я разпознае безпогрешно сред тълпа. Музата на артистична Москва е съпруга на преуспял художник, но зарязва мъжа си, за да последва неустоимия чудак Едик. Бракът им дразни КГБ, което поставя Лимонов пред дилемата: доносник или изгнаник на Запад. Поетът избира второто и моли фаталната любима на Маяковски, достолепната Лиля Брик, да го снабди с препоръчителни писма до няколко свои приятели: Салвадор Дали, Марк Шагал, Луи Арагон. На знаменателна среща в дома на Лиля двете фатални музи сякаш се надушват и тутакси потъват в приятелски разговор, докато Лимонов, излишен, се мотае из колекционерския апартамент. Едуард все още не знае, че за него Елена ще се окаже онова отключващо страдание, което е Лиля за Маяковски.

В Ню Йорк парите изкупват обратно красотата от таланта и Елена зарязва голтака Едичка, за да последва застаряващия граф Де Карли. Лишен от любов, Лимонов изпада в болезнено съзерцание на великия град и с месеци броди безпътно по улиците му: ненужен и свободен. Утешава се с хомосексуални авантюри, търси риска, за да почувства, че още е жив. Тогава се ражда и първият му шедьовър, Това съм аз, Едичка. Роман за фалоса, самотата и пронизващия студ от безлюбовието. Милионите огледала на нюйоркските фасади сякаш умножават до безкрай страдалческата физиономия на Лимонов. Думите му са като вода, която запълва отпечатък от стъпка на плажа: тази от изящното стъпало на Елена. Красива, ефимерна и отлетяла завинаги. Прозата бавно отмива болката и я превръща в социална злоба. Едичка  завинаги намразва парите. Сдружава се с американската крайна левица. Отказва да си похарчи таланта в емигрантския хор на пропагандистите и се прехранва като каменоделец, хамалин и хотелски фактотум. Мазохистично се наслаждава на своята отхвърленост. Какво неземно райски-адско време беше, когато Елена ме напусна... Колко невероятни наблюдения, колко кошмарни опити! Из Ню Йорк сред пронизващия зимен вятър се разхождаха саблезъби тигри и други зверове от ледниковия период, трещяха раздираните небеса и аз, топъл, влажен и мъничък, едва успявах да отскачам настрани от зъбите и ноктите. Една кървяща топчица. Лимонов се маргинализира по свой избор. Изгонен от родината си, неприет в САЩ, той пише серия от разобличителни статии за Америка, които вестниците отхвърлят. През май 1976 се закопчава с белезници за парапета на редакцията на Ню Йорк Таймс с настояване да публикуват писанията му.

Съдбата мистично го среща с другата муза на Маяковски, Татяна Яковлева, съпруга на американския милионер Либерман, която го свързва с френски издателства. През 1980 ръкописът на Това съм аз, Едичка, отхвърлен от 35 американски издателства, най-сетне е отпечатан в Париж със заглавие Руският поет предпочита големите негри. Следва немско издание с красноречивото заглавие Fuck off, Amarica. Един сенатор отвъд Атлантика въздъхва: книгите на Лимонов навредиха на САЩ повече от цялата съветска пропаганда.

Едуард се установява в Париж, но успехът не го озаптява. В обетована Франция се изявява като публицист в комунистически издания и с шайка леви богохулници устройва ежегодно тържество на 21 януари, датата на гилотинирането на Луи XVI. На пл. Конкорд камарадите с червени шалове пият вино, свирят на акордеон и пеят революционни песни, докато на една маса се мъдри свинска глава, пълнена със специална салата, както повелява френският републикански фолклор.

Признанието не прави Лимонов богат. Той води двойствен живот. Надвечер събира повехнали зеленчуци край затварящите сергии по Монторгьой, а в нощни доби гастролира в литературните предавания на кабелните телевизии. Тук среща и новата си съпруга, Наталия Медведева, певица, еротичен фотомодел и писателка /но и с нея не му е писано да остарее. Наталия умира от сърдечен удар в съня си през 2003/.

Докато рухва комунизмът, а тълпите комай почват да очакват изгрева на слънцето от Запад, Лимонов отново поема срещу течението. Публикува Дисциплинарния санаториум, иронична метафора на западната демокрация. Добрият стар Оруел, странен кентавър с крака на полицейски кон, задник на анархист и итънска вратовръзка на шията си не уцели прогнозата в „1984”. Защото след две световни войни и камари от трупове сега е времето на мекото насилие, това на Дисциплинарния санаториум, твърди Лимонов. В него няма герои, а примерни болни, робуващи на конформизма, затънали в кредити и облъчени от телевизията.

Започва естрадно-героичната епоха от живота на Едичка, ортак на всички антигерои от посткомунизма: от Кадафи до Ратко Младич. Лимонов зарязва омръзналия му Запад и се връща в разпадащия се СССР. Воюва с думи, понякога и с калашников, в Абхазия и Приднестровието. Приятелски беседва с Радован Караджич на хълмовете край Сараево и пред камерите тегли един откос по обсадения град. Тези кадри го превръщат в персона нон-грата за западния културен елит.

В Русия Лимонов учредява Националболшевишката партия с партиен орган в-к Лимонка. Оцелява след побой и взрив в редакцията. През 2001 влиза за две години в затвора. Осъден е за опит да отцепи рускоезичната част от Казахстан. Тракането на канчета, бозавата каша и многолюдните килии не обезкуражават коравия Едичка, който написва 8 книги зад решетките.

Една от тях се превръща в настолна за хилядите лумпени младежи от прехода. Другата Русия е книга-делириум. След класите на комунизма и расите на фашизма Лимонов изнамира нов разлом: младите срещу старите. Отколе младежта воюва със средната възраст за по-добри земи, имущество, жени, а конвейерът на живота отнася всички към смъртта. Империята на младостта просъществува от китайската културна революция и призива на Мао /1966г./ до смъртта на Сид Вишъс / идеологът на Секс Пистълс, починал през 1979г./. В този период младежта действаше като осъзната класа. Едичка мечтае за задруга от млади вълкодави на мястото на днешното общество на страха и потреблението. Руските момчета втасват в топлите семейни гнезда, а влиянието на добрата, стокилограмова славянска майка превръща донаборниците в тесто

Лимонов проповядва полигамията и многодетството. Превалил 60-те се сдобива с две деца от актрисата Екатерина Волкова. Обществото днес обещава сит живот до дълбока старост и съдбата на умерено работещо домашно животно. Основният принцип на новата цивилизация трябва да бъде опасният, героичен, пълноценен живот в чергарски въоръжени комуни, свободното сдружаване на жени и мъже на основата на братството, свободната любов и общественото възпитание на децата.

Ако не беше се впускал в политиката, Лимонов щеше да е еднозначен гений. Ако не беше написал книгите си, Едуард щеше да е банален кандидат-фюрер. Но той е нещо трето: безочлив талант извън всяка система. Това е той, Едичка.

 





Гласувай:
3
0



1. leroisalomon - снимка
24.02.2010 16:38
http://www.theotherrussia.org/images/eduard-limonov-source-peoples-ru.jpg
цитирай
2. анонимен - Много пластична фраза, артисти...
25.02.2010 10:36
Много пластична фраза, артистизъм , умело влизане в духа на Едуард Лимонов. Това е нещо много трудно и текстът е чудесен. Имам качесвата на есе-портрет, но има качества ина белетристика. Хубаво е.
Иван Странджев
цитирай
3. leroisalomon - Благодаря!;)
25.02.2010 15:26
Благодаря!;)
цитирай
4. darktales - Много откачен, обаче и страшно т...
12.04.2010 18:08
Много откачен, обаче и страшно талантлив. Ако не беше талантът му, щеше да е просто посмешище. Много хубав антипод на всички, които се опитват да заменят некадърността с екстремизъм. Бих го сравнил с Нормън Мейлър като талант+лудост, но Мейлър от края на 1960-те, когато беше много по-луд. И все пак Мейлъровата лудост не беше чак толкова вездесъща. Лимонов си е Лимонов.
Поздрави за статията :))))
цитирай
5. анонимен - Невероятна статия. Браво, евала и ...
15.05.2010 22:00
Невероятна статия. Браво, евала и благодаря.
цитирай
6. анонимен - UxXMTAuJU
15.06.2011 11:25
That's 2 clever by half and 2x2 clever 4 me. Thakns!
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: leroisalomon
Категория: Политика
Прочетен: 1134706
Постинги: 157
Коментари: 562
Гласове: 1058
Календар
«  Ноември, 2017  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
27282930