Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
12.08.2011 09:20 - "Набоков: изкуството да си безподобен" - портрет на Вл.Набоков за L'EUROPEO
Автор: leroisalomon Категория: Изкуство   
Прочетен: 6167 Коментари: 3 Гласове:
11

Последна промяна: 08.08.2013 13:13

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg

Иво Христов

Набоков: изкуството да си безподобен

 


Главата ми говори на английски, сърцето - на руски, а ухото ми предпочита френския, изповядва се бащата на Лолита.

Април 1919. Болшевиките навлизат в Севастопол. Белогвардейците на Врангел се тълпят на пристанището. Десетки хиляди щурмуват последните кораби. Гръцкият параход с ироничното име „Надежда” е претоварен с бежанци на път за Истанбул. Стотици зарязани коне цвилят от брега. Някои се хвърлят да плуват след стопаните и заедно с верните кучета се давят из вълните. На палубата, сред кървящите бинтове и истеричните сълзи на жените, върху половин квадратен метър цари безупречна хармония. 64 шахматни квадрата, над които са вглъбени Владимир Набоков и баща му. Светът от години живее с руската трагедия по вестниците, милиони гинат по фронтовете на гражданската война, самият той е сред тълпата стенещи на руския Exodus, но в цялото му творчество няма да откриете и ред от преживения ужас. Набоков живее в паралелния свят на въображението, макар цели 78 години тялото му да създава илюзията, че и той е един от нас, хората.

Владимир се ражда в свръхбогато семейство на баща-дворянин и майка-наследничка на златни мини. Петербургският им дом на „Большая Морская” е от розов гранит, с фамилен герб и резбовани дъбови стени, като кутийка за бижута, в която се съхранява най-ценното: гениалният син, който от дете не прилича на другите. Надарен е със синестезия. Съзнанието му обагря думи и предмети с разни цветове. Паметта му сякаш си играе да туря цветен фотофилтър на спомените. Майка му го приспива с игра на скъпоценни камъни, а малкият се унася от отраженията на пламъците от свещника върху семейните бижута. Дотолкова е заслушан в себе си, че почти не забелязва братята и сестрите си. Бях мъчно, своенравно, до прелестна крайност разглезено дете, спомня си Владимир, който наблюдава града през заскрежените стъкла на Ролс-Ройса, който ежедневно го кара до Танишевската гимназия. Способността му към съзерцание развива и страстта към пеперудите, която проявява от малък. Те са като разтворени книги, над които прекарва часове надвесен с лупата. След години, в „Други брегове” той заклева родителите никога да не пришпорват децата си, за да не ги лишават от тези уникални мигове на детска вглъбеност.

Семейство Набокови са англомани и децата им научават английския редом с руския и задължителния френски. Бях съвсем нормално триезично дете в семейство с огромна библиотека, спомня си Владимир, който преди пълнолетието си изчита Толстой, Флобер, Чехов, Уелс, По, Браунинг, Кийтс, Блок и богоравния за него Пушкин. На 16 получава в наследство от вуйчо си цяло имение и два милиона долара: грандиозно по днешните мащаби състояние. Той обаче е безразличен към парите, които има за даденост. Единствената му амбиция е да издаде първите си стихове, каквито всеки млад дворянин къта в чекмеджето си. Критиката ги посреща зле, а литературната хетера Зинаида Гипиус му подхвърля да не си губи времето с писане. Младежът впрочем няма подобни намерения. Влече го спортът. Дава надежди като боксьор, тенисист и вратар в училищния отбор по футбол. Обожава ползотворното безделие в крайградската резиденция във Вира, където слънцето като кинопрожектор пронизва тъмните стаи, а очите му следят блуждаещите в светлината прашинки. Обича памучната тишина на зимната нощ, мекия ход на велосипеда по пътеката с борови иглички и безбрежния руски пейзаж, в който и най-сигурната мисъл се разтваря до тревожен въпрос. Проклятието на труда води човека обратно към глигана. Пролетарии, разединявайте се. Старите книги грешат. Светът е бил създаден в деня за почивка, пише Набоков. С годините той ще развие желязна работна дисциплина, но творчеството му завинаги ще се питае от плодоносното farniente на руското аристократично детство.

От революционната 1917-та година Набоков запомня само мародерите, мернати през прозореца на петербургския им дом как свалят ботушите на убития стражар. Гледка, по-красноречива от всяка политическа проповед про и контра. Докато цялото му поколение стои пред дилемата за или против революцията, Владимир заминава със семейството си при приятели в далечния Крим. Имението на графиня Панина преминава от немците в червените, сетне у белите, после пак у червените, но Набоков не забелязва войната, а лови пеперуди, до степен, че един часовой едва не го арестува по подозрение, че с кепчето подава сигнали на английската ескадра на хоризонта. Безразличието на Владимир към революцията граничи с политически аутизъм.

Когато корабът „Надежда” отплава от Севастопол, погледите на всички бежанци са впити в брега на Русия, която никой от тях няма да види до смъртта си. Само Набоков  не вдига глава от шахматната дъска. Той завинаги се е заселил в спомените си, от които дори болшевишката вакханалия не може да го прокуди. Студентството в Кеймбридж се превръща в болезнен опит да съхрани всички подробности от идиличното детство. Владимир живее сред камари от руски книги, туря край на бездарната си младост и започва да пише. Спи с отвращение. Счита съня за ежедневна измяна към разума. Страни от емиграцията. Не понася ресторантите, водчиците, мезенцата, музичките и разните задушевни разговори. Когато издава първите си писания, задграничната Русия е смаяна. Нобеловият лауреат Бунин, който недолюбва високомерния младеж, е принуден да признае: Това момченце извади пистолета и с един изстрел трупяса всички старци, и мен включително.

През 1922 крайнодесни терористи убиват бащата на Владимир, който с тялото си прикрива лидера на кадетите Милюков на конференция в Париж. Набоков е потресен и напуска острова, за да се пресели в Германия, по-близо до овдовялата си майка. Европа не пораждаше у мен нищо друго, освен скука и отвращение. Бюргерският комфорт и нравите са тесен кафез за привикналата на поетично охолство дворянска душа. Приятелите ми не вярват, че за петнадесет години в Германия не изпитах грам желание да науча езика, камо ли да се запозная с някой немец, споделя Владимир. Затова пък тогава се появяват шедьоврите „Машенка”, „Подвиг”, „Поп, дама, вале” и, разбира се, „Покана за екзекуция”. Набоков пише в транс по цели нощи. За двадесет дни завършва „Защита Лужин”. Оттогава датира и бракът му с Вера Слоним, а любовта им ще бъде уютна като пашкул, от който ще се пръкнат книги, новооткрити пеперуди и един син, Дмитрий, духовен ексцентрик като баща си, доказан оперен певец и автомобилен състезател.

Когато на власт идват фашистите, финото око на Набоков тутакси открива дежа вю в масовката, месианските речи и обещания земен рай. Вера е еврейка и двамата бягат в Париж от бирената национал-простащина, щурмоваците и мириса на вакса, които ще завършат с благоприлично и добре организирано клане. Владимир е от крайно рядката раса на аморалистите, които упорито отказват да приемат категориите добро и зло, но с носа си надушва тънкия мирис на трагедията, дори когато е удавен в дъх на евтин одеколон. В Париж огромната белогвардейска колония го приветства като класик. Стоях на „прашния кръстопът” и гледах с благодарност „царския му влак” със съзнанието, че моето поколение ще живее в негово лице, че няма да се разтвори в гробището в Бийанкур, Шанхай, Ню Йорк и Прага. Щом Набоков го имаше, значи и аз бях жива, спомня си литературната грандама Нина Берберова. Като милиони прокудени зад граница руснаци тя съзира в него колективния изкупител. Мнозина свои го винят, че изменя на руската традиция на просветителската литература, за западните читатели е непостижимо фин в играта с въображението, но всички признават неговата изключителност. Романите му са композирани с изяществото на шахматни партии, с думите сякаш описва четериизмерен свят, в който пространството и времето влизат в измамливи сношения. Набоков е литературно Фаберже, което стотици обречени критици до днес се опитват да анализират като несръчни бижутери. Успяват само да разфасоват униката. Не и да уловят магията.

Макар и знаменит, Владимир живее скромно и се препитава като учител по тенис. Пише шахматни задачи за вестниците. Вечер заработва от публични четения на книгите си. Но дори тогава той упорито подминава пошлите разговори за пари с разните обеднели князе и индустриалци. Моето отдавнашно несъгласие със съветската диктатура ни най-малко не е свързано с имуществени въпроси. Презирам зубъра-русин, който мрази болшевиките, понеже му били откраднали паричките и земите. Моята мъка по родината е само своеобразна хипертрофия по безвъзвратното детство.

Уви, Франция се оказва третата страна, в която диктатурата настига Набоков. През май 1940, докато Хитлер оглежда Айфеловата кула, Владимир и семейството му се качват на Шамплен, последния кораб за Америка, който отплава от Сен Назер. Брат му Сергей няма този късмет и загива като хомосексуалист в нацистки концлагер, жертва на медицинските експерименти над хора.

Първите стъпки на префинения Владимир в Новия свят напомнят сцената с проф. Тимофей Пнин от едноименния му роман. Него американските митничари питат анархист ли е, а той същисан отвръща: Как тъй просто „анархист”? Анархизмът бива практически, метафизичен, теоретичен, мистичен, абстрактен, индивидуален, социален. Простодушието и практицизмът на американците го очароват и скоро Набоков приема Америка за втора родина. Започва живота си отначало. Никой не е чувал за шедьоврите му, само неколцина маниаци-ентомолози го познават като откривател на няколко вида пеперуди. Подхваща курс лекции по литература в Уелсли колидж и университета в Корнел. По-право е да се каже моноспектакли, които омагьосват цяло поколение хуманитаристи. Един от тях си спомня как Набоков внезапно прекъснал лекцията, угасил лампите в аудиторията и пред смаяния поглед на 200 студенти спуснал щорите на прозорците. Настанал мрак. Сетне с гръмовен бас от катедрата обявил на небосклона на руската поезия изгрява Пушкин, като запалил лампата в лявото дъно на залата. После се втурнал към централния прозорец и с трясък вдигнал щората с думите а това е Толстой и слънцето заслепило слушателите. Стилът и структурата правят книгата, големите идеи са дреболия, твърди Набоков и изумява своите питомци с рисунка на вагона, в който пътува Анна Каренина, кара ги да следят по картата придвижването на героите на Джойс из Дъблин, чертае схема на дуела на Ленски с Онегин. Къса демонстративно томчето на Дон Кихот пред неразбиращите кандидат-писатели. Читателят не чете с очите си, нито с разума си, а с гръбнака си, защото там пролазва студената тръпка от истинската литература, отсича той.

Цели седем години му трябват, за да пропише на английския, който владее като роден. И да постигне съвършенството: да стане класик на два велики езика, а творчеството му да се родее отново с перфектната симетрия на разтворените крила на пеперуда. По осем романа на руски и английски и по един девети, недовършен, на всеки от езиците.

Световната слава го връхлита със скандала около „Лолита”, роман за гибелния еротизъм на 12-годишна нимфетка, който никой днешен издател не би публикувал от страх да не бъде погнат за педофилия. Самият Набоков едва не изгаря ръкописа си. След първо издание във Франция, арестуван тираж и яростни спорове романът достига феноменалния шестмилионен тираж в САЩ. Авторът отпраща обвинителите с изящното си високомерие. Порнографията е бездарност, бизнес-ловкост и строго спазване на шаблоните. А на въпроса дали е педофил е още по-язвителен: хората подценяват способността ми да отглеждам разни „аз” в творбите си. Разбира се, съществува и онзи особен тип на нюхащият критик, ентусиастът на „човешката природа”, възторженият ратник на пошлостта.

Внезапно разбогатял, той се прощава със студентите в Корнел сред тълпа от презрели нимфетки, очакващи автографа му.

От далечната 1918 до самата си смърт в Швейцария Набоков е вечният луксозен чергар с изискани куфари, който отказва да пусне корени и обикаля стотици хотели и временни жилища. Никоя среда, която не възпроизвеждаше точно моето детство не можеше да ме удовлетвори. Бях излетял от Русия с такова възмущение, че цял живот продължих да се треса. Впрочем аз нехая за разните мебели – столове, маси, лампи, килими,- защото разкошното ми детство ме бе възпитало в насмешливо неодобрение към всяка вещомания, затова не изпитах нито горест, нито съжаление, когато революцията ми отне всичко.

Владимир Набоков умира след инцидент при лов на пеперуди, който отравя последната година от живота му. Името му се завръща в Русия едва след рухването на комунизма.

Той е последното изящно цвете на дворянството, което сякаш осмисля самото му съществуване: уникално и обречено.

 

 

 

 









Гласувай:
11
0



1. darcy - и тази статия има само 4 гласа...
12.08.2011 19:46
цитирай
2. komitata - Първият текст на руска тематика
13.08.2011 15:47
Първият текст на руска/съветска тематика у Иво, който четох с наслаждение и с който съм почти 100% съгласен.
цитирай
3. анонимен - Interesting, thanks
12.09.2011 23:12
Saved like a preferred, I actually like your weblog!
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: leroisalomon
Категория: Политика
Прочетен: 1108037
Постинги: 157
Коментари: 562
Гласове: 1057
Календар
«  Юни, 2017  
ПВСЧПСН
1234
567891011
12131415161718
19202122232425
2627282930