Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
04.12.2016 10:11 - Пътят след последната гара
Автор: leroisalomon Категория: Изкуство   
Прочетен: 13462 Коментари: 3 Гласове:
15

Последна промяна: 04.12.2016 10:15

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg

Пътят след последната гара

Как прекарах 90-те барикадиран в литературата и й направих услуга като не станах писател.

Гнусни времена бяха: гюбеци, кръв и тъпа реч. По улиците, в кафенетата, на екрана. Тютюнев дим и задушлива безизходица. Всички спяха върху емигрантските си куфари, мнозина ги тътрузеха по калния асфалт на автогарите, блъскаха се като овце край багажните пътеки по летищата, сервилничеха пред чуждите фуражки и стискаха безценните си визи. България заприлича на разпуснат концлагер. Останаха само мародерите и дистрофиците, които вече бяха сведени до биомаса: неспособни на борба, само на вопли.

Имах сили да влача куфарите, но илюзии нямах. Детство зад граница ми бе отнело наивния копнеж по рая отвъд. Дишам смисъл, освен кислород. Там той недостигаше. Съдбата на свидетел на последните дни, на нелегален в царството на лукавия ми даваше усещане за смисъл, което губех, колчем грабнех куфара. Пътуванията изживявах екстатично, като затворнически отпуск. Сетивата ми ликуваха преди отново да се върнат в доброволния си пандиз. Тук, в затвора, бях напълно излишен, но притежавах времето и свободата между четири стени. Перспективата да жертвам времето в борба за оцеляване отвъд не ме блазнеше. От опит знаех, че стените не рухват, а ни следват навред. Като нахлупен скафандър, каквото и да зяпаме през стъклото му: Париж или Манхатън.

Психолози твърдят, че книгите ги бивало и за тухли. Литературните отшелници инстинктивно се ограждат с книги. Зидат прагове, дувари и стени от въображение между себе си и враждебния свят. През 90-те един стар мек фотьойл в дома на родителите ми заяви претенцията си за екстериориалност ограден от вси страни с малки бойници от наредени една връз друга книги. Фотьойлът ми служеше за терапевтично кресло след досег с повсеместната депресия и за телепорт в различни фикции.

Ограждах се от домашните, които намусено толерираха гладната професия читател, която бях избрал. Ограждах се от приятелите, онези с куфарите и тарикатите, които градяха живота си по бизнесплан. Ограждах се от политическия брътвеж, който се донасяше я от телевизора в съседната стая, я от кухненското радио. Ограждах се, разбира се, от концлагера, в който пребиваха невинни, очистваха виновни или просто празнуваха свободата с наливна бира на фон маанета. Най-подир се звукоизолирах от цифрите, моторите и дебилната реч.

Четях бавно, изговаряйки мислено всяка дума, гласните и съгласните. Понякога вкусвах думата като бучка лед, оставена да се топи в устата: ръбеста, студена, неудобна, най-подир опитомена. Слаломирах вещо между пунктоацията без да задявам колчетата. Оставях време на мисълта ми да обагря хризантемите на Пруст в приглушена белота, да почувства студената библиотека, в която Жид, надянал плетена шапка на олисялата си глава, пише ден по ден своя дневник. Чувах как скърца дървеното дюшеме в дома на Карамазови, усещах аромата на канела в бакалията на Бруно Шулц.

Случваше се да крада книги с дързостта, с която гладният мушва вафла в ръкава си, за да избута до утре. Веднъж се облегнах на шкафа пред случайна библиотека, а вратата се открехна и видях в него сума книги. Затворих го и се завърнах с празна раница в безлюдно утро. Натъпках плячката и я отнесох с пружиниращата стъпка, която прихващаха всички получатели на визи на излизане от консулствата. И те, и аз предвкусвахме пътуване.

В читателското ми увлечение имаше смес от неподправен интерес и малодушие. Всяка отворена книга отсрочваше до безкрай писането, а с него и опасността да констатирам празнотата си. Да пишеш недочел е непочтеност към литературата, казвах си, сиреч представях собствената си слабост като доблестно усърдие. За да заключа с двоен ключ грозящото ме разочарование от себе си, бях твърдо решен да пиша на френски. От тази амбиция са останали немалко тетрадки със спорадичен дневник от онова време, натъпкани в чанта, скътана в гардероб и покрита с одеяла. Срамните тайни се крият старателно. А каква по-срамна тайна от творческата несъстоятелност? Френският впрочем бе и гаранция, че родителите ми няма да разчетат написаното. Живеехме в състояние на студена война и двете страни спазваха строги мерки за секретност.

Четях та четях. Захващах се с епоси. Моливът в ръка ми даваше усещане за прилежен труд. Все още не съзнавах слабостта си и залъгвах себе си. Подчертавах. Коментирах. Понякога си правех читателски планове. Винаги свръхамбициозни. Изпълнявах ги на 20 процента. Не съжалявам за щастливата хрумка да направя списък на прочетеното.

Книгите в дома ни се трупаха на купчини, редяха се в малката библиотека, а бащините бяха вместени в обемен шкаф. Нямаше никаква система в подредбата, но свежата ми памет знаеше с точност къде се намира всяко заглавие, а по странно свойство помнех дали необходимият ми цитат е на лява или дясна страница. Достатъчно беше да прелистя в съответната посока и го откривах.

Книгите създаваха и особен уют. Помня как безпричинно разнасях „Бранните поля” на Жан Руо в оригиналното издание на nrf. Същата година тя бе донесла „Гонкур” на автора. Докато седяхме в някакво мимолетно квартално кафене с моето алтерего, приятел от детството със сродни амбиции и вкусове, на масата стоеше и романът с матовобялата си корица, обрамчена с фин двоен син кант. Леко наклонените, ненатрапчиви букви nrf придаваха благородство на разговора. В тяхно присъствие се стараехме да превъзмогнем посредствеността, беседата ни добиваше елегантност, хуморът никога не биваше пошъл.

Годините бяха мизерни и мнозина литературни отшелници от соца разпродаваха библиотеките си, за да оцелеят в бленуваната джунгла, в която за свое огорчение се бяха озовали като тревопасни. „Вземете си дневника на Достоевски, много е лесен за четене,... въобще не прилича на Достоевски”, лепкаво ме агитираше един пропадляк. Друг просто ми подари „Тенекиеният барабан” на Гюнтер Грас, който бе турил редом с праховете за пране на новата си сергия. Вече му беше ненужен. Засуканата реч и чувствата бяха излишен баласт в джунглата и мнозина интуитивно бързаха да се освободят от тях. Аз купувах всичко интересно и докато приятелите плъзваха по света, вярвах, че принасям цели светове вкъщи.

Има заблуди в четенето, които се родеят със сексуалните. Едната е тази на бройкаджията, който счита, че колкото повече - толкова повече. Той посяга към всичко изкусително: било заглавие, автор, ханш, бюст, очи или интригуващ смях. Вярва, че така насища живота си. Започва изреченията си с „чел ли си” или „имах едно гадже...”. Бройкаджийството е времеядна заблуда, която изсушава душата и убива четенето.

Другата е ерудитството. Нея сякаш интернет ще убие и ще стори добро. Ерудитът е понятие постренесансово, строго европейско, очилато и горделиво. То крачи подир гениите и описва, цитатничи, класифицира. Ерудитът убива джаза на всеки разговор. Чете с илюзията, че книгите се товарят на вагони, които влачиш след себе си. Той не гони самоцелно бройката, а прилича на педантичен архивар на своята памет. За него четенето е подготовка за живота: пагубна заблуда, чиято жертва обикновено е самият живот. В разговор обаче ерудитът често се превръща в ексхибиционист, който натрапва своите достойнства.

Разбира се, четенето в най-масовия случай е занятие интимно, често върви в пакет с пъпките, дългия нос и хилавите рамене. Вид самозадоволяване.

Аз сякаш бях подвластен на ерудитската илюзия: трупах, без да се натрапвам. Четях Платон, защото считах че е нужно. Зорлем добутвах битнически романи, за да съм в крак с поколението си (повечето бяха посредствени). Подхванах епоса на Балзак от „Френския институт”, изчетох десетина части с удоволствие, но реших да не жертвам остатъка от живота си. Рядко зарязвах книга насред път, нито четях през пръсти. За мен това беше работа, а не забавление. Чувствах вина от захвърления „Дон Кихот”. Преодолях едва петдесетина страници от втори опит. Въздъхнах облекчено, когато година по-късно прочетох как Владимир Набоков предизвикателно разкъсал томчето на Сервантес пред очите на стъписаните студенти в Корнел, за да онагледи мнението си, че персонажът на идалгото струва много повече от посредствения роман.

Взех назаем вехта Библия в издание от XIX век, но ме заинтригува само Еклисиаста. Литературният ми снобизъм се дразнеше от тромавия слог, номерираните стихове и повторенията, а за разбиране ми липсваше опит.

По някое време дотолкова потънах в романи от XIX век, че речта ми на френски доби старомодна изисканост. Докато останалите откриваха интернет, аз се прекачвах от файтон в параход и следях „пневматичната поща” на Жид и Мартен Дьо Гар.

Отделни книги преживях като лични травми и задълго ме хвърлиха в униние. Първата бе „Митът за Сизиф” на Камю, прочетена още в ученическите години. Идеята, че животът е предначертано поражение ме потисна задълго. Бях атеист, не можех да разчитам на спасителният пояс на глупостта, нито на циганска чувственост, сиреч бях напълно безпомощен пред обезсърчаващата логика на книгата.

Някъде през 90-те бях повторно попарен от Кундера. Непосилната лекота на кича ни превръщаше в мокри фасове понесени от мръсен поток към канала. Романът беше вакуумирал живота, сторил бе със смисъла това, което прави неутронната бомба с кислорода: всичко си беше по местата, но нямаше въздух за дишане. Беше зимата на 97-ма. От балкона на квартирата си съзерцавах морето от демонстранти, които скандираха, горяха гуми по кръстовищата и вееха транспаранти. Аз пушех умислен и безучастен към страстите долу. Изглежда те просто не бяха чели Кундера. Тръгнах с фотоапарат по улиците в опит да прихвана от ентусиазма на демонстрантите, но срещнах само озлобени физиономии. Спестих си една илюзия. Прибрах се в литературата, където поне отровата бе истинска и ме ядеше отвътре.

Изпитах злорадо облекчение, когато през 2008-ма великият писател бе застигнат от миналото си на доносник на тайната полиция. Кумирът ни бе поразен от бумеранга на собствените си грехове, които бе пробвал да запокити отвъд хоризонта на кича. Уви, те се бяха върнали. Значи моралната гравитация, въздухът, ветровете съществуваха. Смисълът бе оцелял.

Поколението ми наближаваше 30-те и мнозина връстници публикуваха. Гледах с усмихнато недоумение единият, който драскулевеше нещо на барплота в заведение, очевидно подвластен на екзистенциалистките легенди за кафе-романите. Друга една ме смая, написвайки на съседната седалка в самолета десетки страници от театрална пиеса за краткото време на един презокеански полет. Бях напълно убеден, че правех по-голяма услуга на литературата като не пишех, нежели те, които й пробутваха думи за скрап.

Избягвах премиерите, на които ме канеха. Не от завист. Премиерите опошляват книгата с предпоставена суета, изпросени комплименти и светски бъбреж.

През всичката тази уж-творческа възраст предаността ми към литературата се изразяваше само в последователния ми отказ да я занимавам със себе си. Слабост ли бе или доблест? Кой знае. Изглежда тя все пак оценяваше смирението ми, като ми осигуряваше право на естетическо убежище в преводите на Гари, Жид, Джиан и Бенакиста.

България оредяваше, хората си отиваха, думите умираха. Множаха се негвежите, нахлуваха чуждиците. Езикът буренясваше като запусната къща. В него пикаеха случайни минувачи, други го ползваха за бунище, трети въртяха платена любов зад стените му. Драскаха по зидовете. На латиница.

Тъжният ми влак с книги се задъхваше от товара си. По някое време невидима ръка взе да откачва един по един вагоните. Паметта ми взе да сменя агрегатното си състояние: времето омекна като часовниците на Дали, лицата се простиха с имената си. Бях стигнал твърде далеч по глухия релсов път, за да се върна назад. Да продължавам напред беше безсмислено. Не се виждаше гара.Товарът ми не струваше пукната пара. Бях отишъл по-далеч от емигрантите. Те имаха адреси, аз не. 

Паметта е като прокъсана мрежа. Често изпуска скумрията, но улавя хамсията. Не бях сигурен дали Лолита не е детската любов на Малкият принц, нито дали последният оцеляваше след стоте години самота на своята планета. Помнех само, че чашата чай се държи с прибрано кутре, че пуснеш ли конска глава от вълнолома, в нея може да уловиш змиорка, че кърпите за лице на Пруст се притоплят във фурната преди употреба. Че щастието е спомен от Брайдсхед, а животът пред теб е татарска пустиня.

Седях в уморения локомотив, от чийто комин струеше тънък дим. Помнех бегло стиха на Леополд Стаф. Той строил дървен дом, но вятърът го отнесъл, построил го от камък, но реката го завлякла. Накрая решил да започне от дима над комина...

Погледнах бледия пушек над локомотива.

Където бях, никой не ме търсеше. Оставаше ми само да напиша писмо  и да го пусна в бутилка по някоя близка река. Знаех само, че трябва да е кратко. Телеграфно. Безотпадно. Без призиви за помощ. Без излишни сантименти. Без надежда за отговор. И да описва пътя след последната гара.




Гласувай:
15



1. miaa - Хубав, искрен прочит, на една трудна и жестока епоха!
04.12.2016 21:23
Оцеляват, само тези, които умеят да се приспособяват..Поздравления!
С поклон, към таланта Ви! Продължавайте, напред и нагоре!
цитирай
2. tetiva - http://www.lanrf.fr/img/gallimard-logo-1438937972.jpg
05.12.2016 02:58
Пиршество за ума!

Така накратко мога да изразя гмурването си по непредпазливост в мислите на автора.
Енигматично четиво, което не дава веднага представа за символите в него, а изисква препрочитане. Затова пък разгадаването води почти до читателски оргазъм. Чудех се кое надделява – тъгата или умората, но Жид дава отговора: "Тъгата почти никога не е нищо друго, освен някакъв вид умора."
Бях на масата в кафенето и леко наклонените букви образуваха формата на птица в полет или на такава, която иска да полети, но веднага пада на земята, защото е отвикнала, кой знае, Нилс само предава разговора, как някой иска да отиде до планината, а уседналият казва – и тук ми е добре.
Бях в канелените магазини и гледах рисунките в покрайнините на времето и в далечината се мержелееше санаториум "Клепсидра". И една цяла вечер приказката се въртя все около госпожиците от зеления надпис "При Райски", стоях така и чаках, из утробата на сградата се разнасяше подрънкване на оркестрион…
Изборът съвсем не е лек – конформист или бунтар?
Кой не е мечтал поне веднъж да бъде "някой друг"? Такъв, какъвто винаги е желал да бъде? Докато има норма, ще има и такива, които ще стоят извън нея. Докато има пороци ще има такива, които искат тяхното задоволяване. Докато има закони, ще има такива, които ги нарушават. Но след хиляди години кой знае… кое ще надделее?
Моля, прееодолейте собствената си слабост и пишете. Дори да е маниерно, дори да е старомодно изискано, пишете!
Глухият релсов път означава едно – път без изход. Може и гара да няма. Сигурно е само, че дори слабият комфорт в купето ще изчезне, понеже оставащият път е пеша.

На открито.
цитирай
3. djani - Твърде много има за изказване...
05.12.2016 09:25
Уви, в епохата на SMS-те младото поколение е загубило способността си за обстоятелсвено мислене и се е оградило доброволно в стените на модерните технологии. Не съзнавайки, че градят затвор със строг режим, от който няма излизане. Ще се опитват да избягат, но като хамстер, въртящ се в собствената си клетка, в един безкраен бяг. Четящите книги и познаващи аромата им, с времето стават обидно малцинство. Книгите сне заменят с т.нар. технологии, които по задават готови матрици не на мислене, а на поведение на индивида. Но това е разговор много по дълъг от чудесното Ви есе...
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: leroisalomon
Категория: Политика
Прочетен: 1797449
Постинги: 165
Коментари: 570
Гласове: 1173
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031