Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
20.07.2007 13:15 - Широко затворени уши - статия от сп. "Тема"
Автор: leroisalomon Категория: Лични дневници   
Прочетен: 2469 Коментари: 1 Гласове:
0

Последна промяна: 14.03.2008 14:15


Иво Христов

 

Широко затворени уши

 

Преходът роди „политическото говорене”, но без „гражданското слушане” диалогът все още е невъзможен

 

Помните ли таксиджийския протест пред парламента? Впечатли ме драматургията. Небръснатото множество глухо роптаеше с ритуалната пластмасова чаша кафе и цигара в ръка. По някое време Сидеров влезе сред автомобилите, но тълпата го отхвърли. Сетне Пирински каза няколко думи, които потънаха в гълчавата. Най-подир Румен Петков се опита да успокои духовете, ала таксиджиите демонстративно му обърнаха гръб. За сметка на това Сидеров упорито го заглушаваше с рупор в ръка. По някое време министърът и Сидеров се надвикваха, а таксиджиите мрънкаха с поглед към „Радисън”... На това у нас му викат обществен диалог. Впрочем проблемът бе разрешен след няколко срещи. Изслушване, разумен компромис, нищо сложно.

Диалогът не само е стожер на демокрацията. Той е видовата й отлика от всеки друг режим. У нас все пак го има, но той се дави във врявата, пък и не умее много да плува.  

В тоталитарни времена от гражданина се искаше да е слушател, послушко, а понякога и слушалка – три еднокоренни понятия от глагола слушам. Едни мислеха и говореха зарад всички, а на другите бе отредена по-пасивна роля. Демокрацията даде думата на гражданите. И стана тя, каквато стана... Разгорещените дискусии постепенно се изродиха в надвикване, после заглъхнаха в брътвеж. Някъде към 2005г. се роди безумното понятие „политическо говорене”. Към днешна дата все още не се е родило „гражданското слушане”. Навярно ви звучи абсурдно, но без него „политическото говорене” губи смисъл. Ако съдим по броя гласували на последните избори „политическото говорене” се е превърнало в „политическо плямпане” с много ограничена аудитория. Като ми пееш, Пенке ле, кой ли ми те слуша.

Тук му е мястото да дръпна една заклеймителна тирада срещу политици и медии, но ще ви спестя тази леснина. Проблемът е по-дълбок, народопсихологически, образователен и морален.

Помня споровете в прохождащия частен ефир дали да пуснем горещи линии за зрители или не? Телевизията беше още нова и малка, гонеше рейтинг. Моралните и съдържателните аргументи скоро бяха отхвърлени и линиите отворени. Откритите телефони са като пиянска свада на улицата: отблъскващи, но с нещо любопитни. Прескачаш филма, но се заглеждаш в препирнята. Телевизията напомпа рейтингови мускули с този евтин допинг, а скоро не остана медия без горещи линии. Та така и до днес. Разговорите естествено не излизат извън порочния кръг на тока-парното-пенсиите-политиците и с нищо не обогатяват дебата, но пълнят време и носят емоционален заряд. Зрителите рядко говорят по зададената тема и почти никога не следват логиката на разговора. Най-често ролята на „глас народен” се узурпира от лумпени, на които ефирът придава авторитет и резонанс. Отскоро забелязвам и нова порода, която атакува предимно мъртвите пояси в късния следобед: зрители, които се обаждат неясно защо, стъписват се от собствения си глас от телевизора, понякога хвалят предаването, друг път сумтят, често затварят без да довършат фразата си. Те не знаят какво искат, но го искат много, а това е тежка диагноза за нивото на обществения ни диалог. Всичко това обаче изглежда не смущава медиите, които охотно ни гощават със зрителски потпури. Все едно да правиш вестник от писма на читатели. Отдушник за потиснатите, рейтинг за медиите: това са условията на договора със зрителя, който работи безотказно. Дотук с отговорността на медиите.

Горещите линии обаче са само видимото проявление на демократичното ни пелтечене. Също толкова спънат е диалогът в семейството или между приятели. Децибелът в българската кръчма или ресторант е несравнимо по-висок от този в Европа, което самодоволно отдаваме на колоритния си балкански нрав. Прозаичното обяснение е, че за да бъдеш чут, трябва да надвикаш сътрапезниците, които задължително говорят хором. Неспособността ни да се изслушваме ни лишава от много нюанси в общуването. Българинът на маса или в разговор с колеги разполага с едно, максимум с две изречения, за да изкаже мнението си, преди да го прекъснат на третото. Трудно е да нюансираш мисълта си в две изречения, детайлите падат жертва на опростената граматика. Разговорът у нас се води по правилата на блиц-шахмата: партиите са динамични, припрени, лишени от изящество и почти винаги завършват с груба грешка. Грешките се трупат и пораждат мнителност, притаените страсти често прекипяват в злъч. Справка-интернет форумите. Спорещите удрят клавиша със самоувереността на „сливнишкия герой” от Виенската баня. Мненията са категорични, еднозначни, няма по-, има най-. Форумците сякаш дебатират с ръце на кръста, независимо от темата.

В българската си редакция беседата не е съвместно търсене на истината, а сблъсък на личности. Нашенецът отказва да влезе в чуждата логика и спори само в режим „предава”. Всяка дискусия прераства в безразборна стрелба с тези и аргументи. Като при бой с торти: не е важно дали ще те уцелят, важното е и другият да не остане сух. Същностният спор се изражда в лична разпра, политическата дискусия смущава „тишината в спалнята”...

Отсъствие на логически критерии и общопризнати авторитети за претегляне на аргументите се компенсира с боримечковски изцепки: „Няма друга страна по света, в която...”, „на всички ни е ясно, че...” Елегантното напомняне „...в началото на XXI век...”, придава многозначителност и мащаб на коя да е политическа безсмислица или битов проблем. Почти всички говорят от последна инстанция. След всяко твърдение се долавя едно недоизречено „амин”. На моменти „политическото говорене” хипнотизира актьорите и те бръщолевят на автопилот. Неотдавна чух един десен депутат да пледира „проблемът да бъде СЕДНАТ и решен”. Бедният Вазов. Колко далеч изглеждат сладкодумните му „Чичовци”, които бистрят комшийските вражди и достлуци и делата на царщината с цветистата си реч и вкуса си към раздумката. Но нали друг един вазов герой с погнуса хващаше вестника с дилаф и го изхвърляше през балкона? Може би затова са тъй пъстри и своеобразни.

Днес българите са жертва на широко затворените уши. Чуват много, но осмислят малко, пропускат важното, хващат се за дребното. Новото време разбърка авторитетите. Чаровните вазови чичовци слушат чорбаджията, но се допитват до даскала, а пред попа мълчат. Всеки има нещо за казване, всеки иска нещо да чуе. В днешна България богатият се зловиди всекиму, бедният е зачеркнат, а образованият най-често е потиснат депресант. Общуват помежду си само при форс мажор.

Преди дни министърът на финансите склони на среща с даскалите. Изглежда някой е осъзнал, че и те като шофьорите хляб ядат. Но се получи конфуз. Министърът, комуто е поверена ролята на цербера в правителството, пробва да обясни защо пари за даскалите няма. Последните обаче реагираха досущ като проблемни ученици и надигнаха вой преди да чуят аргументите. Честолюбивият финансист махна с ръка и заряза всякакви обяснения. Седна на мястото си. Учителите със закъснение го помолиха да продължи изложението си, но диалогът се разпадна. Кого да виниш? С право оскърбените даскали или недоизслушания министър? Едните ни възпитават, другият ни управлява. Ако те не успяват да установят диалог, какво остава за другите?!

Неотдавна премиерът Станишев уместно оприличи общуването на политиците с обществото на разговор по мобилен телефон в регион със слабо покритие. Като в пиесите на Теди Москов: един нелеп, накъсан, често смешен порой от клишета.

Впрочем сладкодумците в българската драматургия си отидоха с театъра на Радичков. Веднъж помолих вече болния класик за кратко интервю. Беше уморен и отказа, но ме увлече в кратка беседа. Беше замислил разказ за това как уличните кучета разговарят с автомобилните аларми. Не знам дали го е започвал, има ли следа от него в ръкописите му. Тогава бяхме в поредната предизборна кампания и гледахме сеира на кандидат-управниците, които четяха двеминутни обръщения от екрана. Попитах го какво би казал, ако имаше две минути за обръщение към българите.

-         Бих помълчал – отвърна Радичков и се усмихна добродушно.

Каква по-добра покана за общуване?



Тагове:   уши,


Гласувай:
0
0



1. eleni - ...
17.06.2008 18:23
Припомни ми един от най-необичайните, комплименти, които са ми правили някога: че слушам внимателно и добронамерено.

Написал си истински хубав текст.
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: leroisalomon
Категория: Политика
Прочетен: 1199903
Постинги: 157
Коментари: 563
Гласове: 1059
Календар
«  Декември, 2018  
ПВСЧПСН
12
3456789
10111213141516
17181920212223
24252627282930
31