Иво Христов

Кръжок по етническо моделиране

„В 17-та година от Петербург изчезнаха красивите хора”. Този потресаващ стих е от Маяковски. Тогава в Петербург вилнеели пияни дезертьори и полкове с верни на болшевиките китайци, докарани от Далечния изток. Наближавал октомври. Дворяните, интелигенти и всякакви почтени хора не смеели да подадат нос на улицата в собствения си град. У нас пък в 17-тата година от прехода май изчезнаха нормалните хора. Разбира се, нормални хора има и то немалко, но те са в кръгова отбрана. Така уродливото се превръща в норма. „Патоанатом иска рушвет, за да освободи труп”, „Сатанисти оскверниха и запалиха черква”, „Кучета изядоха дете”... Това са все заглавия от изминалата седмица. Нормалните хора гледат да се приберат по-рано вкъщи, не забравят да заключат, опитват се да спят под звуковия терор на български лимузини-дискотеки или маанетата на ромска сватба. Не смеят да излизат. Властта нехае. Миналата седмица тълпи от цигани вандалстваха из „Красна поляна”. Според политиците било предизборно. Кой знае? В Русия се оказало предреволюционно.

Случи се обаче и нещо обнадеждаващо: пропука се интелектуалният и емоционален зандан на българската политкоректност. Един от трегерите му поддаде и кой знае сградата ще устои ли? Трещи и се гъне българският етнически модел. 
Ведно с нашенската правова държава и атлантизмът „българският етнически модел” е сред онези заклинателни концепти, от които бе съграден идеологическият филтрационен лагер на прехода. Колцина вярват във всевластието на закона по нашите земи?! А в необходимостта от суверенно Косово?! Или че ромът не е питие, а циганин с права, без задължения? Не са много. Но да пристанеш на лъжата, да ошлайфаш пустословието си бе предварително условие за участие в политиката. Инак оставаш в лагера. Без разлика дали си екстремист, ретроград, здравомислещ или ироник.

И изведнъж...Българи строшават челюстта на млад циганин. В „Красна поляна” тълпа с бухалки и ножове подвиква „смърт на българите!” Безизразни гвардейци от стари кинохроники набиват крак из днешна София. Непълнолетни цигани пребиват безпомощно момиче в Горна Баня. В Самоков пък жертвата е от малцинството.

Властта пелтечи, циганите ръкомахат. В „Красна поляна” вилнеели скинхеди. „Виновни са наркопласьорите”, подмята друг. Цветелин Кънчев уточнява, че скинхедите са изпратени от наркопласьорите, ама ги няма, защото са само слух. Премиерът намеква за националистическа провокация. Всички се съгласяват, че нещо предизборно ще да е, тоест не се брои. Но колко струват думите на политиците преди избори?! Трупът в Самоков и кръвта другаде са реални, яростта във форумите също. Тогава?

Нима „българският етнически модел” е фикция?

Уви, да. Моделът предполага правила, принципи, стимули, в криворазбрани случаи и квоти. У нас обаче той се свежда до сбор от негласно узаконени безобразия за всяка от общностите. Българският етнически модел тихомълком освещава правото на изселника от Бурса да избира кмет на Кърджали, на циганина от Столипиново да ползва ток на аванта, да гласува за пари. Възможността за бедните роми да сковат бараки между блоковете, а на техните барони да вдигат палати с парите за събратята си. Правото да използваш мургави деца за просия, проституция, ако ти скимне и да ги продадеш под безучастния поглед на държавата. Правото на институциите да нехаят там, където действа мешерето. Една държава – две системи, като по Дън Сяопин.

Българският етнически модел се свежда до една фасадна конституция и куп беззаконни практики. Той е плод на интелектуално безсилие, политическо малодушие, гузна съвест от възродителния процес и култивиран отвън комплекс за вина. Плюс користни облаги. Години наред моделът бе спекулативен аргумент в преговорите на нашата потьомкинска демокрация с Европейския съюз: Балканите горяха, тук бе кротко. Самообявихме се за „островче на стабилността”. Страстите и проблемите насмитахме под библиотеката с книжки и проекти за „другостта”, „заедността”, „ромското включване” и прочее непроизносими благопожелания. Как ли звучи другОСТ на цигански?

Но има една политическа транскрипция на националното ни малодушие, която е на път да вкара България в драма. Тя ни кара вместо да се облягаме на принципи и закони, да разчитаме на пазарлък и договорки. Вместо алинеи – недомлъвки, вместо правила, прословутото „ще се разбиреме”. С катаджията, с доктора, с данъчния и, естествено, за бъдещето на страната.

Споменах драма, защото архитектите на прехода не узряха с годините. През далечната 1989г. гузните „възродители” не заложиха на закона, а „се разбраха”: регистрираха ДПС, за да овладеят вълнението на оскърбените български турци. Повериха го на младия и ловък Доган и не сбъркаха, историческата рана постепенно зарасна. Но се отвори нова. Ученикът надхвърли всякакви очаквания. Доган се обяви да върховен жрец на българския етнически модел. Днес ДПС е далеч от някогашната си спомагателна роля. Движението диктува стъпката на коалиционния танц и арогантността му събуди за живот българския национализъм. Това е гръмко фиаско за кръжока по етнически моделиране, но не изглежда да са си взели поука.

В последните седмици едно лице е във фокуса на всички медии: Цветелин Кънчев, 40-годишен, приказлив и без комплекси. Подобно на Доган и той е осъждан, но не за политически, а за криминални престъпления: отвличане и побой. Докато Доган е амнистиран по общия ред, то Кънчев е обект на височайшо снизхождение. Помилван от Президента или по-право от вице-президента, но това са юридически подробности. Персонажът му звучи гротескно с пътъците от крокодилска кожа в разкаляните улици на гетото, но властта го утвърждава в ролята на посредник. Между властта и циганите не стои законът, а Кънчев. С него преговарят, договарят, сетне той превежда и разпорежда. Един писател-авджия, понастоящем трудоустроен като депутат, го охарактеризира като „благороден и ерудиран”. Други се задоволяват с „добро момче”. Авторитетът му расте. Медиите ще сторят останалото.

Ето как е на път да се очертае още една разломна линия в политическия битак на България. Културните, образователни и социални проблеми на циганите получават етническа опаковка, а като бонус и гласовит лидер.

За пореден път политтехнолозите от кръжока по етническо моделиране предпочитат да утвърдят говорител на малцинството, за да упражнява някакъв контрол чрез неформални инструменти – мешерета, кланове, финанси, договорки – вместо да наложат закона, за което липсва воля и интерес. От години властта живее в доходоносна симбиоза с циганската престъпност. Как иначе да си обясним толерирането на алъш-вериша с крадени метали, всекидневните обири на товарни влакове и европейската ни слава на „износител” на невръстни циганчета? Ромската общност остава и последният резерв от гласове за легитимиране на изживялата времето си политическа класа. Циганската сиромашия и безпросветност са благодатна среда за безхитростна политическа манипулация. Впрочем ромските квартали отдавна се ползват от негласно призната автономия, а властта посрещат с камъни. Затова този нов експеримент с етническото моделиране е с непредвидими последици.