Прочетен: 4829 Коментари: 5 Гласове:
Последна промяна: 29.04.2008 13:33
Иво Христов
Смърт, лъжи и митове
„Аз съм измамник, който изрича само истината”. Думите са на Жан Кокто. Едно от онези къси съединения на мисълта, които озаряват мрака. Сетих се за тях докато прелиствах книгите на Георги Стоев, летописецът на криминалния преход, който падна прострелян на тротоара до хотел „Плиска” на 7-ми април. Лъжел, казват, а пък ми звучи достоверно. Убийството му вдигна гъста медийна пушилка. Рекох пушилка, но май става въпрос за умело спусната димна завеса. Тя пък ми припомни знаменитата реклама от 80-те на португалския всекидневник „Диарио де нотисиас”. На екрана се появяваше едро пикселизиран образ на неразпознаваемо лице, а строг дикторски глас патетично съобщаваше: „ТОЙ спря инфлацията, ТОЙ ликвидира престъпността, ТОЙ донесе благосъстояние, ТОЙ постигна национално обединение”...Сетне образът се прецизираше: мустачки, перчем, налуден поглед. ТОЙ е Адолф Хитлер. Сумата от безспорни истини прокарва глътката фатална заблуда. В нашия случай къде е истината и къде е лъжата? Щом не успяваме да ги разграничим, значи дяволът засега надделява. Властта няма да ни помогне да отсеем зърното от плявата. Отдавна никой нищо не очаква от полицаи и съдии. Но пък отсъствието на официална истина ни дава свобода да разсъдим сами.
Познавах Стоев само от телевизионните му изяви. Зачитал съм оттук-оттам книгите му, които си бяха „покана за екзекуция”. Затова подобно на мнозина бях шокиран, но не дотам изненадан от убийството му. Стоев даваше избистрена версия на политико-криминалния епос от последните двадесетина години. За улеснение на повествованието романизираше събитията със съдействието на литератори, но дори не преименуваше героите. Чуждата преса се изуми от подробностите в книгите му. Ако лъже, защо няма дела срещу него? Ако ли говори истината, къде е прокуратурата?-недоумяваха европейците. Самият Стоев публично призоваваше властите да му обърнат внимание до фаталния понеделник. Куршумът го застигна посред бял ден пред погледите на десетки минувачи на тротоара на „Цариградско шосе”. В същият момент държавата се тресеше от скандала в МВР, но граждани и медии обсъждаха убийството на Стоев и нехаеха за официалния доклад на парламентарната комисия. В очите на българите версията на Стоев, платена с живота му, беше по-интересна от политическата сухоежбина по темата. Какво е това: пожълтяло съзнание или проницателна обществена интуиция? Получих отговор на следващата сутрин, когато трите основни телевизии помолиха писателя Петър Христозов да коментира убийството. Подобен внезапен интерес към графоман с 60 издадени книги за седемнадесет години ми се видя твърде съмнителен. Бегъл поглед към автобиографичната анотация върху кориците на всеки от романите му поражда обосновани съмнения за митомания. Господинът се представя за генерал-полковник от някогашното съветско разузнаване, доктор по биофизика от Лионската политехника, възпитаник на ордена на йезуитите и политически затворник. Нивото на романите му подсилва съмненията. Изглежда това не бе смутило нито една от трите телевизии, пред които той заяви, че в убийството нямат пръст изобличените в книгите на Стоев герои, камо ли някакъв си кръг „Монтерей”, нарочен от убития за купол на българската мафия. Накратко Христозов не знаеше кой го е убил, но пък със сигурност знаеше кой не е и бързаше да го каже.
По темата скоро се произнесоха и други. В разрез с човешкото благоприличие един нарече Стоев „авто-фашист”(?) , докато първият пролетен дъжд едва слягаше буците над гроба на покойния. Друг, по-находчив, се запита що за писател е клетникът, който си служел с бухалката по-сръчно, отколкото с писалката. Въпросът подкладе фрустрацията на останалите без читатели български автори, които хором подеха темата за литературната нефелност на Стоевите романи. Тъй наранените писателски самолюбия, а те са внушителна сила, бяха впрегнати в посмъртното заличаване на съобщителя на срамни тайни. Покойникът бе развенчан като писател, а специално за него бе учреден компромисният статут „автор на книги” . Не щеш ли, федерацията по борба се присети, че борец на име Георги Стоев не фигурира в архивите й. Медиите бяха надлежно информирани с писмо. Дали пък не е митоман, озадачиха се читателите. Като колегата му Христозов, бих добавил, само дето на Стоев не вярваме, а вторият ни пробутват за капацитет. Най-подир в духа на криминалната литература „сериозната преса” осведоми читателите, че са жертва на смущаващо qui pro quo. Георги Стоевците се оказаха двама, като лековерните погрешка приемали митомана Стоев (писателя) за съдружника на боса Пантев. Операцията по обезличаването на покойния Стоев приключи в рамките на две седмици. Не бил писател, а „автор на книги”. Не бил мутра, нито спортист, а митоман. Дори не бил Стоев, а псевдо-Стоев. Изобщо струва ли си да си губим времето с романите му?
Публиката обаче ги купува. Чете жълтата преса, която препечатва откъси от тях, а тиражите на „сериозния” печат се топят. Защото гражданството жадува подробности, имена и схеми, които ъндърграунд пресата поднася, нерядко и измисля. А казионните формули от типа „да оставим следствените органи да свършат своята работа” се възприемат като „я си гледай работата”. Те отчуждават гражданите от „сериозния” печат и институционалното пустословие.
Но казва ли Стоев истината? В подробности - едва ли, но в общи щрихи - да. Като при Кокто: „измамник, който казва само истината”. Ще поясня с помощта на все същия Жан Кокто. В романа му „Тома измамникът” героят е митоман. За да спечели сърцето на любимата си се представя за генералски син и герой от войната. Дотолкова се вживява в мита за себе си, че поема пръв към чуждите окопи и умира от вражески куршум. А когато митът е разплатен с цената на живота, той се превраща в съдба. Линиите на живота и мита се сливат във финалната точка и стават неразличими. Животът увенчава със смисъл мита и пренебрегва по-невзрачната лична биография.
Стоев упорстваше в своя мит, навярно разкрасен и преувеличен. Недоверчивите ще предположат, че сигурно е бил подсказан и дори диктуван от заинтересовани лица. Да допуснем и това.
Но смъртта му доказа, че думите и днес пораждат последствия, дори след двадесетгодишна стерилизация. Че държавата предпочита да не забелязва кървавите дири, тъй както плахият гражданин подминава пребития на тротоара. Че партиите се боричкат не за народната симпатия, която е само средство, а за доходоносната привилегия да представляват мафията във властта, каквато е заветната им цел, защото истинският суверен у нас не е народът, а мафията. Че дори смъртта не свежда към благопристойност онези, които имат „работа за вършене”. Че смелостта да говориш конкретно у нас се наказва. Че тук понякога убиват два пъти: веднъж на тротоара, сетне в медиите.
А нали това е истината за днешна България?
Поздрави!
26.04.2008 22:15
Гнусна история е стремежът на хрантутниците да обезличат написаното от мъртвия, вече Стоев. Да омаловажат и неглижират опасността от превръщането на написаното в мит. Само си представете колко милиона, излени в явлението ББ бяха затрити с това убийство. Ами само те ли са? Стоев назова имената на мафията-вярно, че ние синца ги знаехме, но той го направи с имена и факти, без да се побои. Показа несъстоятелността на политическия елит ,на държавата, дори, срастнала се с мафията. Както викашеДайната -В Узбекистан мафия няма-всички са в правителството. Пропуснал си само последната теза на гъзомийниците-че Стоев е поръчков автор на Маргините. Писал бил, за да ги реабилитира. Смех, смех... През сълзи.
30.04.2008 06:42
Прочетох всичко от и за него в Интернет.
Вашата статия е най-доброто, писано за Георги Стоев.Най-интелигентното...
Стискам Ви ръка.