Иво Христов 

Москва не вярва на Георги 

„Южен поток” напредва, „Набуко” тъне в неизвестност, а Първанов изпадна в немилост пред Москва 

От екрана тече многоканална информация: звук, образ, лица и декори. А дистанционното я превръща в интелектуално стерео: тук видиш едно, там друго, а в ума ти се пръкват асоциации. Понякога иронични. Преди дни безизразен новинар съобщи, че Путин нямало да дойде на енергофорума в София. В Москва обаче чакали с нетърпение премиера Станишев, който „да ги информира за резултатите от дискусиите” . „Елате тука, пиленца на батко” ревеше Милко Калайджиев на съседния канал. Прозвуча актуално. „Биг Брадър” изричаше думите на големият екс-братушко, който също като него ни наблюдаваше.

Последваха страстните дни на енергофорума в София. Полицаи през 15 метра по „Цариградско шосе”, заграждения край НДК, снайперисти по покривите, хеликоптер над центъра. Откъм постановка го докарахме, само дето не осигурихме мишени за хипотетичните килъри. Пред камерите гастролираха вещи костюмари от експертната гилдия и зажаднели за газ клиенти, но не и доставчици. От руска страна до София се разходи министър на енергетиката с многозначителното име Шматко. „Министър” звучи авторитетно, но запознатите знаят, че в днешна Русия енергийната стратегия се изработва от кръга Путин, Медведев, Милер, Сечин /вицепремиер/ и двама-трима прокремълски олигарси.

В отсъствие на доставчиците надошлите клиенти естествено заговориха за това как би трябвало да се търгува газа, пожелателно наклонение, от което професионалистът Калфин и екипа му извлякоха максимума: обща декларация за принципите и политиките в доставките на газ. Запеняви се и сапунената опера „НАБУКО”, епизод пореден. Форумът обаче бе белязан от малко запомнящи се декларации.

Азерският президент Илхам Алиев не счете за уместно да присъства, но издалеко коментира, че газ за „НАБУКО” ще има, стига да видел тръбата. Не звучи окуражаващо, при положение, че осигуряването на газа е предварително условие за началото на строежа.

Председателят на еврокомисията Барозу се отметна с поизтъркана метафора: надявал се след тази среща да види светлина в дъното на тръбата. За целта му е необходимо малко усилие на въображението, колкото да си представи тръбата, дето я няма. Ако надникне в нея, то и сега би видял бялото слънце над пустините на Средна Азия. Газ там не тече.

В злополучна звезда на форума обаче се превърна организаторът му, президентът Георги Първанов. Подразнен от отсъствието на премиера Путин и отказа на Русия да елиминира посредниците по газовите доставки, президентът си позволи театрално напомняне към „Газпром” да не определя с кого ще контрактува в България. В очите на историка Първанов вероятно това е трябвало да го доближи до знаменитото „не ви щем меда, нито жилото” на Драган Цанков. Уви, думите на безсребрения Цанков хвърлят сребърни отблясъци. При Първанов блясъкът на думите отдавна посърна. Президентът пробва да използва зимната газова криза, за да елиминира неудобния посредник „Овергаз”, издател на още по-неудобен вестник. Кризата беше геополитическа, но Първанов си науми да я осребри политически под благовидния предлог, че се бори с комисионерите по веригата. Контрапредложението на „Газпром” да продава директно на българските потребители бе закономерно отхвърлено от София. То бе нереалистично. Затова пък от него стана ясно, че Първанов не е против посредниците по принцип /„Овергаз”, „Булгаргаз”/, а против първия в частност. Гълчейки „Газпром” президентът се позова на политическата договорка с президента Медведев от януари 2009г. Първанов всуе се опита да противопостави Медведев и газовиците. „Газпром” и Кремъл са почти единен механизъм, независимо как разпределят ролите помежду си. Това е проблем за руската държава, но даденост за външния свят. Най-подир Първанов се самопростреля политически с необяснимото решение да приеме грузинския президент Саакашвили. Оспорван в Грузия, изолиран зад граница и сатанизиран в Москва, Саакашвили е петимен за международна легитимация след безславната война в Южна Осетия. Първанов му я даде, което със сигурност е впечатлило Кремъл.

В понеделник премиерът Станишев отлетя за Москва, съпроводен от „пиленцата на батко”, дузина верни нему младежи-социалисти, които сплотява със задграничен тийм-билдинг. Медведев се оказа зает и делегацията уплътни времето с посещение на книжарница, рокфест и прочее сплотяващи преживявания. Путин обиколи в галоп българското изложение и възнегодува, забележете, от малкото български /!/ инвестиции в Русия. Тонът бе даден, започна чакането. Този път нервите не ни изневериха. От цайтнота спечелиха и двете страни.

В името на стратегическата цел – строежа на „Южен поток” и торпилирането на „Набуко” - „лошият” „Газпром”, озаптен от „добрия” Путин преглътна претенциите си към България. Отстранени бяха всички инструменти на шантажа: мераци към газопреносната мрежа, въпросителни относно обемите и цените на транзита. Те имаха за цел да пришпорят София, която протакаше проекта. В резултат България получи оптимизирани условия, а „Газпром” е пред решаващ пробив на юг. Загубиха онези, които отреждаха на София ролята на блокираща геополитическа пешка. От дипломатическа любезност официалното подписване бе договорено за „идните седмици”, разбирай след конференцията за „Набуко”, насрочена за 8 май в Прага. Пред проектът остават много въпросителни: финансирането, родните избори, световната криза и европейският глад за природен газ, който е функция от нея. Те могат да отсрочат, но едва ли ще спрат реализацията му.

Русия заяви и готовност да финансира първата фаза от строежа на АЕЦ-Белене. Това е втори пробив на Москва по южното направление. Централата е перспективен проект, но на висока цена. Две български правителства се оказаха неспособни да намерят западен инвеститор и най-сетне опряха отново до Русия, която насред кризата все още разполага с резерви от петролната манна, натрупани през последното 6-7 години. Това ще има две последствия: завръщането на България като износител на електроенергия, но и затвърждаване на енергийната ни зависимост от Русия. Едно е сигурно обаче: връщаме се в играта, от която се оттегляхме /и ни изтласкваха/ в последните десетилетия. Геополитическата ни цена нараства.