На едва 29 години Славомир Шиераковски е сред най-авторитетните гласове на полската и европейската политическа сцена. Създател на сп. „Krytyka Polityczna”, политически коментатор, литературен критик и социолог, той е сред хората, които задават тезите и аргументите на новата европейска левица, след краха на традиционната левица на европейските избори от 2009г. Шиераковски е привърженик на европейския федерализъм, разширяването на ЕС на изток, приемането на Турция и опонент на споменаването на християнството като водеща религия в проекта за конституция текст на ЕС, предложен от комисията на Валери Жискар Д`Естен.
И.Х.- Говорите за „постполитическата ера”. Не мислите ли, че това е кух концепт. Помним празнословията на Фукояма за „края на Историята”, която скоро след това започна новото си летоброене с рухването на кулите-близнаци в Ню Йорк. Какво наричате „постполитическа ера”?
Славомир Шиераковски: Прав сте. След Фукояма започна глобалната война срещу терора, пламнаха конфликти в Афганистан, Ирак, Северен Кавказ, от няколко месеца светът е ударен от незапомнена икономическща криза. Постполитическа ера обаче наричаме друго: комерсиализацията на политиката, настъплението на PR-а и заличаването на идейните фронтове. Вижте случаят със Саркози. Той започна кариерата си като приласка избирателите на Льопен, а щом влезе в Елисейския дворец, привлече и леви политици като Кушнер, например, комуто повери външната политика.
И.Х. – Обама също запази Робърт Гейтс като министър на отбраната.
С.Ш. – Именно. В Полша Доналд Туск е емблема на постполитиката. Той набира популярни фигури от всички среди.
И.Х. – Нещо като селекцията на „Реал”-Мадрид...
С.Ш. – Да. Единствените отлики между политиците са по-скоро естетически: в речта, в облеклото, в стила. Доналд Туск измести братя Качински, защото беше по-симпатичен и по-умерен, макар братята и той да произхождат от една и съща политическа фамилия. В Германия леви и десни управляват в коалиция. В САЩ разликите между републиканци и демократи са в детайлите.
И.Х. – Как оценявате с днешна дата „Третия път” на европейската левица от 90-те? Необходима адаптация към епохата на глобализацията или слабоволие, което днес ни оставя без лява алтернатива, когато кризата поразява обществата ни?
С.Ш. – Прегръщането на неолиберализма от левицата е една от ключовите причини за кризата. Например в САЩ /Глас-Сийгъл акт/ законът, който разделя банките на инвестиционни и обикновени е приет след Великата Депресия, а бе отменен тъкмо от демократите на Клинтън. Дерегулацията на финансовите пазари е дело на Клинтън и Блеър. Затова днес в кризата хората не викат левицата на помощ, защото тя бе част от играта. Схващането, че политика може да се прави и без антагонизми е наивно схващане. Глупаво е да мислим, че можем да се къпем във всеобща идилия, а политиката да е просто приятелски диалог. Истината е, че социалните групи имат различни интереси и стремления. Безработните винаги ще живеят различно от банкерите и дори от хората от средната класа. Истинската демокрация предполага всички тези групи да имат своето политическо представителство. Затова считам, че „Третият път” беше упадък, ако не и самоубийство за левицата. Не казвам, че левицата трябва да бъде радикална. Убеден съм, обаче, че левицата и десницата представляват различни части от обществото и трябва да бъдат лоялни към своите поддръжници.
И.Х. - Ако неолиберализмът е задънена улица, то по кой път трябваше да поеме левицата през 90-те?
С.Ш. – След Втората световна война десницата в цяла Европа понесе удар. Фашизмът завлече и традиционните десни партии надолу и континентът преживява три десетилетия на просперитет под знака на кейнсианските политики. Те завършват с петролната криза от 1973г., когато се възцаряват либералните теории на Хайек и Фридман. Падането на комунизма през 1989г. пък завлече със себе си и традиционните леви партии, макар нищо да не ги родееше с комунизма. Така настъпи неолибералната хегемония. А хегемония имаме тогава, когато някой утвърждава идеите си и принуждава опонента да се напасва към него. Политика се прави в публичната сфера. Днес тя е приватизирана. Дори обществените услуги се концесионират.
И.Х. – Дали не трябва да се национализират? Водата, електричеството, чистотата са част от екзистенц-минимума.
С.Ш. – Може би трябва, но за това е нужна обществена подкрепа. А медиите промиват мозъците на гражданството и то все по-трудно се мобилизира зад каузи, дори когато те пряко го касаят. Индивидуализмът също е пречка пред политическото действие. Днес всеки възприема своя живот като низ от лични провали или успехи. Има хиляди безработни, но те нямат общо съзнание, а са затворени в своята безизходица. Затова днес да се прави политика е трудно.
И.Х. – Как подхождате вие в Полша?
С.Ш. – Ние съзнаваме, че не е достатъчно да се създаде партия. Опитваме се да променяме отношението на хората. Да отстояваме тези. Да обединяваме гражданите около разни идеи. Да ги извадим от индивидуалните им капсули.
И.Х. – Как привличате хората? Изглежда вече имате голям обществен авторитет.
С.Ш. – В началото бяхме само двама-трима.
И.Х. В България подобно начинание изглежда обречено.
С.Ш. – В Полша също, но ето, че стана. Мечтата ми беше да правя хубаво списание. С най-добрите автори и преводачи. Започнахме с 1000 брой тираж. След седмица отпечатахме още толкова. Оказа се, че старата преса е изчерпана и гражданите жадуват нещо ново. Тиражът нарастваше, стартирахме и други издания. После се оформи кръг от мислещи хора, които публикуваха статиите си из пресата с уточнението, че принадлежат към нашия кръг, нещо като общ лейбъл. Станахме малък, но разпознаваем актьор. Присъединиха се интелектуалци с обществен престиж. Институциите и посланиците започнаха да отчитат присъствието ни, което ни легитимира. Когато бившите комунисти спаднаха от 40 на едва 8 процента през 2004г., аз написах статия в един всекидневник с пет въпроса към новия им лидер. Той разбра, че единствената гражданска енергия вляво е в нашите среди и се почувства задължен да отговори. Създадохме издателска къща, клубове из страната. Сега всички ни насърчават да създадем партия. Имаме моралната подкрепа на бившия президент Квашневски и много други обществени фигури. С традиционната левица сме в диалог, но черпим вдъхновението си другаде. Действията и моралната позиция „Солидарност” от 80-те са ни по-близки от разните теории.
И.Х. - Вие сте застъпник за приемането на Турция в ЕС? Нормално ли ще е най-многолюдната страна в ЕС да е мюсюлманска и при това географски само отчасти европейска?
С.Ш. - А защо не. Има ясни критерии за членство. Когато, макар и в средносрочно бъдеще Турция ги изпълни, тя трябва да бъде приета.
И.Х. - По моему това ще е проява на демократически фетишизъм в ущърб на геополитиката. ЕС ще стане трудно управляем при новия вътрешен баланс на интересите. Той и сега трудно постига консенсус по много теми.
С.Ш. - Но съюзът има нужда от европейска, а не от азиатска Турция.
И.Х. - Има ли лимит за разширяването?
С.Ш. - Има, но това е сложна тема...
Че различията между политиците са предимно естетически, е очевидно и по нашите географски ширини. А пост-политическата ера или ерата на политическите пости съм се опитвал да охарактеризирам в постинга си Има ли партии в Бългания? от 27.07.2008г. Между другото липсата на идеология в партийните програми неминуемо изостря нуждата от идеология. А натискът на потребителския морал да смачка всички ценности и да доведе на власт в цял свят диктатурата на БИЛАСТИКО /от била и фантастико/, вече създаде предпоставки съвсем скоро да се появи нова световта религия. Приеми го като лична прогноза. Та в този контекст да се цупим на Турция, че не била християнска, ще се окаже чист атавизъм.
Това е представянето на Шиераковски в Уики -
http://en.wikipedia.org/wiki/S%C5%82awomir_Sierakowski
