Тези думи на Хавел се въртят в пространството в последните седмици. Прекалено хубави са да ги отмина. Хавел е прекалено либерален за моите разбирания, но безспорно е един от колосите на свободата. Умен, културен, принципен, задълбочен, отговорен към нацията си, без да е националист, световен политик без да е космополит...



Освен това Хавел не е от типа "самонаправил се" политик,  изпълзял от панелка, продал трабанта за да направи партия, прочел няколко посредствени книги от американски "интелектуалци"  и решил, че е дорасъл  да учи другите на демокрация. Той е човек, който знае откъде идва и накъде отива и има самочувствието на лидер на нация, която може повече да даде, отколкото да вземе от повечето други народи, държави и прочие.

Любопитна подробност: Дворецът "Луцерна" на централния площад "Вацлавски намести" е строен от дядо му - Вацлав Хавел - старши (бившият чешки президент го получи като реституция). Това не е без значение, доколкото с този произход Хавел не е някой, на когото  някой треторазреден втори помощнник-заместник държавен секретар (например)  може да внушава как се прави общество...



















* * *









 Връщането на свободата в една морално напълно разложена среда предизвика явления, които можеха да се очакват, но въпреки това надминаха представите ни. Става дума за огромния и почти ослепителен взрив на всички възможни лоши човешки качества.
     Правилата, ако могат така да се нарекат, които авторитарният режим беше създал, са премахнати. Новите правила на свободно поетата отговорност към общото и за общото, все още не са създадени. Те и не могат да бъдат създадени, защото такова нещо се ражда и култивира в продължение на дълги години.
     Обществото ни се освободи, но в някои моменти постъпва много по-лошо, отколкото когато не беше свободно. Стремително нарастнаха всички видове криминални престъпления, а в медиите се изля онази позната мръсотия, която извира от тъмните пластове на обществата винаги по време на исторически преломи.
     …
     Аз обаче отново и отново се убеждавам, че в нашето общество е скрит огромен потенциал от добра воля. Само дето тази добра воля е някак си атомизирана, наплашена, задавена и объркана от ситуацията; осакатена и безпомощна. Тя сякаш не знае на какво да се опре, как да започне, къде и по какъв начин смислено да се реализира.
     Говори се, че всеки народ има такива политици, каквито заслужава. В определен смисъл това е така: политиците действително са огледало на обществото и въплъщение на неговите възможности. Но същевременно – което е парадоксално – валидно е и обратното: обществото също е огледало на своите политици. Oт политиците до голяма степен зависи, кои сили в обществото ще освободят и кои ще потиснат; дали ще се опрат на по-доброто или на по-лошото у всеки човек поотделно.
     …
     Едно от моите изненадващи познания в областта на „високата политика” е, че проявата на вкус е по-важна от каквото и да било политоложко образование. В политиката много по-важни са такива неща като вживяването в другия, умението да го заговориш, способността бързо да се ориентираш не само в проблемите на хората, но и в душите им.
     …
     Не е вярно, че в политиката успяват само безчувствените циници, фукльовците, нахалниците и грубияните. Действително всички тях политиката ги привлича, но в крайна сметка тежест имат единствено почтеността и възпитанието.
     Признавам, че културният упадък ме ужасява повече от икономическия. Той повече се вижда и по някакъв начин „физически” тормози човека. Много повече би ми пречило, ако, да речем, кръчмата, в която ходя, е мръсна и с мен се държат просташки, отколкото ако не мога да я посещавам всеки ден и да си поръчвам най-скъпите ястия.
     Никой не може да ме убеди, че медицинската сестра ще започне да се отнася по-добре към пациента, едва когато е по-добре заплатена. Че единствено по-скъпото жилище може да бъде по-уютно. Че само богатият търговец може да бъде учтив, и че единствено преуспяващият фермер може да се отнася човешки към добитъка.
     Злото ще съществува винаги, човешката мъка – също. Политическата арена постоянно ще привлича безотговорни авантюристи, честолюбиви люде и мошеници. … Нито аз, нито който и да било друг ще спечели тази война един път завинаги. Най-много тук-там да бъде спечелена някоя отделна битка. Дори и това не е сигурно. И все пак ми се струва, че има смисъл усилията ни да не спират. Тази война е водена столетия наред и да се надяваме, че ще продължи да се води още векове. Тя трябва да бъде водена заради принципа, защото това е правилно. Или ако щете, защото Господ го желае. Това е вечна, никога несвършваща война.
     Малко са хората с толкова нищожни илюзии, каквито са моите. Чувствам се обаче задължен да отстоявам онова, което смятам за добро и правилно. Не знам ще успея ли или не да променя нещо в тази посока. Допускам и двете възможности. Не допускам само едно: че е безсмислено човек да се бори за доброто.
     Никога няма да изградим правова и демократична държава, ако едновременно не изграждаме държава човешка, нравствена, духовна и културна – колкото и ненаучно да звучи това в ушите на политолога.
     И най-добрите закони, и най-добре измислените демократични механизми не гарантират нито законността, нито свободата, нито човешките права, щом не са подплатени с определени човешки ценности. Какъв смисъл би имал, например, един закон, който никой не уважава, никой не защитава и никой не изпълнява?
     …
     Законът сам по себе си и демократичните институции сами по себе си са безсилни, ако зад тях не застанат волята и смелостта на порядъчните хора, които да не разрешават злоупотреби.
     Ще продължа да говоря до втръсване и напук на снизходителните усмивки за отговорността и морала, лице в лице със сегашния обществен маразъм.
     И днес, както и преди, нямам причина да смятам тази своя битка за обречена. Със сигурност може да бъде изгубена само една битка – тази, от която предварително си се отказал.

Превод: Владо Трифонов