Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
09.08.2011 17:25 - "Великата френска интифада" - коментар за в-к "Сега" от 2005г., който поствам във връзка с лондонските размирици
Автор: leroisalomon Категория: Политика   
Прочетен: 2616 Коментари: 0 Гласове:
4

Последна промяна: 09.08.2011 17:28

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
Великата френска интифада Обезродяването, консуматорството и безволието на демокрацията, а не социалният модел са причините за парижките погроми




За Жан-Мари льо Пен казват, че задава верните въпроси, но дава лоши отговори. Уви, постоянството в политиката плаща. За последните четиридесет години въпросите си останаха непроменени, а отговорите остаряха и днес Франция е пред една огромна въпросителна. Смес от шок и недоумение.

Един нещастен случай (каквито е имало винаги) подпали цяло предградие, разбуни Франция, припламна в Брюксел, Берлин и другаде.

Неколцина родни всичколози, коментиращи теми в диапазона от национализма до глобалното затопляне, вече посочиха с пръст френския интеграционен модел и изтъкнаха контрапримера с британската система: искаш-работиш, плащат ти колкото се договорите, а държавата отхлабва социалната хватка върху бизнеса. Впрочем от години хиляди имигранти прекосяват Европа, трупат се в халетата на Сангат отсам Ламанша и с цената на подвизи се добират до Дувър: в хладилни камиони, под шаситата на тировете, в корабните трюмове. Островът е обетованата им земя. Което обаче не попречи неколцина поданици на Нейно величество, израснали с корнфлекс, пепси и жълти таблоиди да взривят лондонското метро. И британците също недоумяват…

В индивидуалистичните общества засега

терорът е дело на индивиди,

на относително малки групи, което облекчава анализаторите. Наричат ги фанатици, фрустранти, прилепват им по някоя диагноза. Не че няма масови имигрантски изстъпления. Справка: Бирмингам.

В провиденциалната континентална Европа бунтът е социален, масов, безпосочен. Държавата е априорен длъжник, който никога не дава достатъчно. Чернокожият парижки бунтовник роптае срещу скуката в бетонните градчета-спални, малките социални помощи и липсата на перспектива.

Някъде през 80-те имигрантите от второ поколение заговориха на жаргон, който средният французин разбира само отчасти. В "китайските стени" на Еври и Сен-Сен Дьони гръмна рап като от циганска сватба. Бащите метяха улиците, но синовете получиха френски лични карти и заживяха с други критерии. Гледаха лукса по екраните, съзерцаваха витрините на бутиците. Старите ги водеха да се запознаят с роднините си в Магреба и всички мечтаеха да се приберат "au bled" (у дома, на жаргона на предградията), но там се чувстваха чужденци и бързаха да се върнат в циментовата си джунгла. Чернокожите пък съвсем загубиха връзка с родината си.

Част от французите развиха

фобия към алжирските напеви,

бакалиите за халал-месо, в които не продават свинско, към румънските просячета в метрото и агресивните багри на графитите по фасадите. Националният фронт се настани трайно в политиката. Работодателите взеха да отбягват чужденците. Промени се и структурата на икономиката: мините и металургията затвориха, а в третия сектор назначават с образование, социални осигуровки и с лични контакти. Париж се превърна в екранна картинка.

Мнозина от днешните погромаджии не са стъпвали под Айфеловата кула, макар да е на 30 минути път с влак. Изхранват се с дрога и кражби на мобилни телефони. Събират la taxe de l`escalier, стълбищен данък: за да се прибереш вкъщи, даваш по някое евро на насядалите във входа тийнейджъри. "Младежите", както евфемистично ги нарича френския печат, пощипват французойките и изнасилват групово собствените си сестри (феноменът се нарича tournante).

Триумфът на Зинедин и компаниясе оказа палиатив. В увенчания със Сезар филм на Матийо Косовиц авторът вещаеше бунт "някой ден". И денят дойде.

Емигрантските диаспори из цяла Европа (без Дания) са огромни, те вече са изборен фактор. Като ромския в България. Законността отстъпва пред електоралните съображения. Политическата коректност обезсмисля обществения дебат. Политическите усилия за асимилация дават спорни резултати, макар Франция да налива огромни суми в предградията, които прочее са пасторална картинка, сравнени с "Враждебна", "Факултето" и "Столипиново". Глобализацията тласка потоци от гладуващи на север към все още благоденстваща Европа, чийто социален модел се руши. Фирмите бягат от Европа, бягат и от САЩ, за да се настанят в Китай и Индия. Кризата не е френска, а общоевропейска.

Ирония на съдбата: френският кабинет въведе частично извънредно положение по закона, с който същото е било въведено в Алжир през 1961 г., малко преди деколонизацията. Днес "Алжир" е в предградията на Париж и Марсилия, на Лил и Бордо. Малкият "Истанбул" е в района "Скарбеек" насред Брюксел и в берлинските покрайнини, а "Пакистан" е в Лондон, докато "Бритиш петролеум" купува концесии в Средна Азия.

Преди години снимахме филм за Жан-Мари льо Пен. Попитахме го дали заклеймената от него имиграция не е естествен порив на плячкосвания юг, който търси отнетото си богатство и достойнство в метрополиите. Той ми отвърна, че анализът бил марксистки…Което не пречи на мнозина бивши комунисти днес да гласуват за Льо Пен.




Гласувай:
4
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: leroisalomon
Категория: Политика
Прочетен: 1134706
Постинги: 157
Коментари: 562
Гласове: 1058
Календар
«  Ноември, 2017  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
27282930