Кобен дим

От Иво Христов

В кладата на сталиновата лула изгарят съдби, а димът й се стеле над руския ХХ. Може би и до днес.

Декември 1949. Йосиф Висарионович Сталин навършва 70. Всъщност той е година по-възрастен и му остават З години и няколко месеца живот, но това е без значение. Боговете нямат възраст, нито смърт ги лови. А в атеистичната империя, която ръководи, на езика на бюрокрацията всички го възприемат като „временно изпълняващ длъжността Бог”. Ликът му виси от огромните „сталински дирижабли”, краси плакати и ордени. Редят го на мозайки в метрото, тъкат го узбекски килимари, бродират го украинки, а скулптори го ваят на бюстове в индустриални количества. Изобразяват го с маршалски кител или в обичайната му куртка, с фуражка и без, но на половината е с лула.

Димящият атрибут дотолкова се е слял с образа му, че когато немският писател Емил Лудвиг получава височайшето право да го интервюира, след дълго озъртане възкликва удивено: „А къде ви е лулата?”

70-годишният юбилей на „бащата на народите” е обявен за всенароден празник в СССР, но организираната еуфория обхваща много страни, включително и България. В Москва прииждат подаръци. Стотици. От цял свят. Скоро стават хиляди. Накрая диктаторът просто не знае какво да стори с тях и решава да ги изложат. Един музей не стига. Събират ги в два: Музея на революцията и Пушкинския музей на изобразителните изкуства.

Разбира се, сред подаръците има хиляди лули. Някои са наистина впечатляващи. Унгарският партиен лидер Ракоши му изпраща лула, чиято клада представлява глава на Наполеон. Политически подарък, който Сталин разглежда без емоции. Грузинецът е прагматик и гледа романтичния корсиканец с цинично високомерие. Сравнението все пак го ласкае.

Американецът Айзенберг, личен поклонник на вожда, му подарява лула с формата на орлов крак, чиито нокти стискат яйце. Истинско произведение на изкуството с доста двусмислено внушение. Над всички обаче е шедьовърът, подарен от американския национален отбор по шахмат. На въпросната лула Сталин и Рузвелт са изобразени около шахматна дъска. Вождът е очарован.

Той е действащият световен шампион по реалполитика, другото име на политическия шахмат. Сталин е майстор на рокадите, на тактическите жертви на пешки. Понякога ги жертва с хиляди. Непроницаем за опонентите си, той цял живот обмисля многоходови комбинации зад димната завеса от прословутата си лула. Сипаничавото му лице е дотолкова овладяно, че обкръжението му съди за настроението му по лулата.

„Угасналата лула беше симптом за лошо настроение”, свидетелства лично преданият му Молотов. Неговото раболепие стига дотам, че гласува за репресирането на собствената си съпруга, Полина Жемчужина, когато чекистите й вдигат мерника. Сталин знае, че тя е съвършено невинна, но издевателски наблюдава дали дясната му ръка ще премине този върховен тест за преданост.

Коба без филтър

Всичко това се случва през 30-те, периодът, когато завършва сталиновото обожествяване. А страстта към тютюна той прегръща още млад, когато убива времето по нелегални квартири, в окадени стайчета, където прекарва дълги дни в самота. Самотува и в заточение. Принудително го заселват чак край Иркутск, но скоро бяга оттам. Сетне го залавят още три пъти и го запращат във Вологда, Нарим и най-подир накрай света, в Туруханск, където Енисей разчупва ледовете само за 5 месеца през лятото. Но намира начин да офейка и оттам. Охранителният режим е хлабав и бягството е въпрос на воля и организация.

По онова време той пуши махорка, като всички останали. Почти не пие. Говори бавно и безотпадно. Отначало го пренебрегват. В болшевишките среди ценят хлевоустите интелектуалци, които цепят космите от брадата на Маркс на четири. Той не е от тях. Авторитета си налага с конкретни действия.

Като въоръжения грабеж в Тифлис през 1907г., който пълни партийната каса. Или отвличането срещу откуп на един петролен предприемач в Баку. Дребният Коба /тогавашният псевдоним на Сталин/ умее да парализира с поглед обкръжението си. Играе сложни игри с полицията, криминалните среди и съпартийците си, от които винаги излиза сух. В годините на неговото развенчаване ще плъзнат недоказани версии, че е бил доносник на царската полиция. Академик Лихачов пък си спомня как криминалните затворници в ГУЛАГ се възхищавали от Сталин, който по думите им „държи цялата страна в желязната си хватка, както само тартор умее да овладее килията си”.

Но революцията ще прераздаде картите като изкусен пандизчийски шмекер. Валета, попове, дами вече няма да струват нищо. Дребните карти ще добият сила, в ръцете на онези, които носят наган в кобура си. А мълчаливецът Джугашвили ще се окаже онзи жокер, който ще обърне цялата игра. С помощта на неколцина лично предани другари ще изиграе начетените евреи в ръководството на партия и ще стане едноличен лидер. Коба остава в миналото, в Кремъл се възцарява др. Сталин. Махорката също отстъпва място на цигарите с филтър. Скоро вождът се влюбва в лулата.

Бащата на народите с народната лула

Всички деликатни моменти от биографията на Йосиф Джугашвили ще бъдат редактирани в официалната версия за живота му, когато наследява Ленин като вожд на революцията. Ще се покрият и конфликтите му с предшественика, и неласкавите думи на Ленин за него в писмото до съратниците, което той ще скрие от тях, и катастрофалния му прощъпулник като военачалник край Царицин. През 1918г. там Сталин търпи унизително поражение от белите, за което обвинява своите офицери. Натоварва ги на шлепове и ги потопява живи насред Дон. Нито следа от това в биографията му.

С началото на репресиите от официалната история постепенно ще изчезват и имената на разстреляните му съратници. Ще ги ретушират на снимките.

Сталин обожава киното. Счита го за най-ефикасната пропаганда. Често заръчва да му носят филми от съдебните процеси и ги гледа в киносалона на вилата си, докато димът от лулата му се стеле в прожекционния лъч. Вкусва удоволствието от унизената гордост на самолюбивите си съперници, които правят самопризнания и му се кълнат във вярност пред камерите. Обича и уестърните. Харесват му  джигитите с колтове, като всеки грузинец си пада мачо и познава мириса на барута. С приятели обича да се посмее и на мюзикъли.

Чете много. Шефът на охраната му, ген. Власик се грижи навсякъде из резиденцията в Кунцево да има лули, пепелници, кибрити. Поставя ги до прозореца, където Сталин обича да се застоява, загледан в градината. На бюрото му, до леглото му и в беседката на двора. Вождът обожава да чете с лула в ръка. Има няколко, с различна форма, но все обикновени, „народни”, без орнаменти.

Власик не забравя и единственият каприз на инак непретенциозния Коба. Цигарите „Херцеговина Флор”. Има странния навик да стрива с пръсти две цигари и да натъпква тютюна в лулата си. Прави го със сигурни, бавни движения. „Херцеговина Флор” е дореволюционна марка, възпята още от Маяковски. През 30-те вече е рядкост. Сталиновата слабост към ароматния балкански тютюн се разчува и партийният елит му подражава. Никой обаче не дръзва да пуши лула от страх да не го заподозрат в богохулство. Позволяват си го само няколцина писатели: Алексей Толстой, Симонов, Еренбург. Тютюн за лула се продава само в затворените „разпределители”, магазините на номенклатурата. Постепенно в страната на прогласеното равенство се оформят тютюневи касти.

През 1936г. Георги Димитров, тогава шеф на Коминтерна, подарява на Сталин пакетче американски тютюн Edgewood Sliced. Вождът го оценява по достойнство.

Терорът от 30-те пренарежда съветското общество в пирамида, като елиминира всички неравности. Репресирани са: Църквата, армията, партията, остатъчните дворяни, бившите кулаци, всевъзможни интелигенти, свободомислещи артисти и просто хора с мнение. В страната остава един авторитет с фараонска власт и лула в ръка. Има нещо бащинско и уютно в тънката мрежица бръчки на слепоочията на вожда, присвитите очи, пожълтелите мустаци и домашният аромат на тютюн от лулата му. На образа му пристават не само милионите съграждани: кои сломени от страх, кои възторжени конформисти. Сталиновата харизма покорява и десетки западни интелектуалци, които се превръщат в морални гаранти на властта му. Ръцете му сякаш се топлят на всенародното домашно огнище, което тлее в лулата му и го бранят в уютните си шепи. Лулата неизказано се превръща в сакрален символ на пакта между вожда и народа му.

През 1940г. на екран излиза филмът на Лев Кулешов „Сибиряци”. Наивната история разказва как двама пионери намират лулата, навремето подарена от Сталин  на човека, който му помогнал да избяга от заточение. Сетне той станал партизанин в Далечния Изток и загинал от японски куршум. Пионерите бият път чак до Москва, за да върнат лулата на вожда. Сякаш става дума за монаршески жезъл или някакъв свещен граал. Филмът се радва на огромна популярност и придава на лулата му сакрално значение.

Коба King Size

Войната силно променя Сталин. Първият удар го хвърля в ступор, но победата ще бъде за него. Параноичният вожд се утвърждава като глобален фактор. Надмогва идеологическите догми и се превръща в червен император. През 1943-45г. в Техеран, Ялта и Потсдам триото Сталин-Рузвелт-Чърчил договаря сферите на влияние в следвоенния свят, в който съветската империя мери ръст с Британската и оглавява противоборството с американската мощ. В последните години Коба се пристрастява към българските цигари „Лукс”. По-рядко пали лулата. Лекарите го съветват да се откаже от тютюна, но той не може без него. Пурите на Чърчил го интригуват и привечер обича да пали по една хавана, която изпушва наполовина.

През 1947г. се надига нова вълна на терор. В ГУЛАГ затворниците си разказват легендарен виц. Генералисимусът загубил лулата си и наредил на министъра на сигурността Берия да я открие. Ден по-късно Сталин открил лулата си под дивана и се обадил на Берия да спре издирването. Оказало се, че вече има стотина задържани за кражбата на сакралната вещ, половината от които направили пълни самопризнания.

Сред стотиците лули, които вождът получава за юбилея си през 1949г. има една по-невзрачна, но многозначителна. С абаносов мундщук и клада от бриар, тя има формата на свит юмрук. Онзи юмрук, с който тарторът държи в подчинение килията си, а вождът  - цялата страна.

Когато Сталин умира, мирисът от лулата му още дълго се носи из коридорите на Кремъл. Според някои -  и до днес.