Вечно младият старец

От Иво Христов

Той крачи безцелно в нощта и пада в преспите. Пенснето му е точкувано от разтопени снежинки и фенерите се разтичат пред възпаления му поглед. „Никога повече! И 700 години да живея, няма да дам друга пиеса в театъра”, повтаря си Антон Павлович Чехов. Току-що пред очите му се е провалил театралният му дебют с „Чайка” на престижната сцена на Александринка. Актьорите недоучили текста, публиката взела да бърбори. Чехов се измъква по терлици преди края на спектакъла и броди чак до два след полунощ. Прибира се изтощен и съкрушен.

Година по-късно „Чайка” триумфира в Москва, но това няма да разсее вроденото пренебрежение на Антон Павлович към собствената му дарба. Каква литература след век, в който на руски са писали Пушкин, Гогол, Тургенев, Достоевски и Толстой?!  Той е доктор и толкоз. Пише разказчета за вестниците, колкото да изкара някоя рубла. Дотолкова се свени от писанията си, че ги подписва с всевъзможни псевдоними. Кой от кой по-парадоксални и находчиви: Братът на брат ми, Гайка №9, Лекар без пациенти, Шампанский, Прозаичният поет, Младият старец....

Критиката не го жали. Обвинява го в цинизъм. Предрича му мерзка смърт от препиване край някой стобор. Сигурно затова Чехов прелива от ирония и самоирония.

Иронията е болест. Състояние неестeствено. Кълчотене на мисълта. При нея думите казват едно, но внушават друго. У публиката блестящата ирония може да изтръгне възторзи, но у говорящия отлага горчилка.

Иронията е болест и Антон Павлович е болен. Неизлечимо болен. От почтеност.  От прозорлив цинизъм и съчувстващ интелект. От талант. И от туберкулоза.

Бакалската сцена

В драматургията Чехов се впуска много късно, девет години преди смъртта си. Като млад пише само едноактни пиеси без претенции. Но театър гледа от дете. В бакалията на баща си, която напомня театрален декор. С бъчвите вино, кантарите, бутилките, кесиите с чай от Цейлон и Индия. С дъхът, който зиме излиза от устата на клиентите. Помещението не се отоплява, за да не погине стоката. А покашлящият Антошка от малък работи на касата. Пред него преминават бъдещите му персонажи: обеднелият помешчик Телегин, преданият слуга Фирс, който напомня собствения му дядо-крепостен, търговецът Лопахин и трите сестри. Само имената са други. Пред очите му се нижат уморените от провинциалната, таганрогска скука персонажи, които често са пред дилемата: „Какъв чудесен ден, човек не знае чай ли да пие или да се обеси”.

На касата Антон учи уроците си. „Зиме беше такъв студ, че мастилото ми замръзваше”. В почивните дни пее в църковния хор. Часове наред. Постоянното студуване уврежда белите му дробове. Работата му пречи да учи и два пъти повтаря класовете. Често го затварят в училищния карцер за лош успех по гръцки и математика.

Когато е на 13, баща му се разорява и бяга от кредиторите в Москва. Антон поема грижата за домашните. Дава частни уроци. Но и гуляе без надзор. Губи невинността си в отсрещния бардак, на 50м от бакалията, където често се отбива с приятели. Баща му го врънка за пари. Налага се да разпродава семейното имущество. Преди да пропише, Чехов става вещ търговец. Братята му нехаят. Пропиват се. Скоро цялото семейство зависи от него. Но дори унизителното пазарене и лукавите клюки на малкия град няма да корумпират ядрото му. Наметнат с хумор и всепроникващ цинизъм той ще съчувства дори на хорицата, които всячески му тровят живота. „Руският писател обича да му пречат да пише”, споделя по-сетне той.

За гимназистите театърът в Таганрог е забранено удоволствие, но Антон се изхитрява и прониква всяка вечер дегизиран в бащиното палто, с очила и залепени мустаци. Десетки пъти гледа „Хубавата Елена” на Офенбах.

В Москва, в Москва...

Макар и окъснял с две години, Чехов записва медицина и вярва, че е намерил попрището си. Мрази патоса по повод „най-благородната професия”. „Докторите са досущ като адвокатите. С тази разлика, че адвокатите ви обират, а докторите освен това ви и убиват.” В кариерата си обаче Чехов ще е всеотдаен лекар, който освен от болежките, ще се интересува от душевното състояние на всеки пациент. Убеден е, че то е първопричината. Има свой подход.

Прописва като студент. По един разказ дневно, както сам признава. Твори на невъзможни места, някои истории написва дори на мокър лист в руска баня. Днес са класика. Когато излиза първият му сборник /1884г./ е сконфузен от успеха си. В писмо споделя: „Цял Питер чете моите глупотевини. За мен е ласкателно, но литературното ми чувство го приема като оскърбление. Неловко ми е за публиката, която се увлича по литературните ми болонки.”

Младият Чехов е далеч от образа на кроткия интелигент, който донася до нас критиката. Писмата му са веднъж посмъртно цензурирани от сестра му, за да го вкара в ангелически образ, втори път политически огладени в литературните лаборатории на НКВД. Всъщност Чехов е висок 186см красавец с елегантна осанка и топли очи, който очарова жените с несекващата си духовитост. Когато го напуснат, не тъгува. „Ако ви е страх от самотата, не се женете”, съветва приятелите си и сам не бърза към венчилото. Дамите обича да са като Луната: „да се появяват от време на време, но не всеки ден”. Само с Лика Мизинова ще го свързва трайна любов от разстояние, изляла се в стотици писма. Тя ще парадира с флиртовете си, ще избяга чак в Париж, но никога няма да му намери достоен заместник. Той ще я приема шеговито, когато е наблизо, за да избегне противния му сантиментализъм, но колчем се отдалечи, ще й пише чувствени писма:  „Очарователна, изумителна, златокожа, адска красавице, ...злодейке...” Преди смъртта си, женен за друга, ще напише едно последно писмо-признание на Лика: „Струва ми се, че ви проспах, също като бацилите си”.

 Сахалин

С ранният успех обаче идва и трагедията. На 24 години д-р Чехов започва да плюе кръв. Наясно е с диагнозата, но се прави че не забелязва туберкулозата си. В пиесата на своя живот той си отрежда ролята на здрав мъж, който няма време за болести.

Литературата не го засища. Всички ахват, когато огласява решението си да замине за Сахалин. По него време на мразовития остров живеят около 30 000 души: каторжници, заточени, охранители и малобройно местно население. Антон Павлович жадува да се впусне в нещо конкретно, общополезно, в духа на народничеството. С влак и конски впрягове, с лодки и пеш прекосява Сибир за няколко месеца. На Сахалин, сам, буквално преброява местното население, провежда 10 000 интервюта, оформя ги в анкетни карти, чува безброй истории. Пропътува над 9 000 километра между закътаните в скалната пустош дървени селища и лагери за криминални престъпници. Беседва с крадци, убийци и изнасилвачи. Всички посрещат с изумление странника с пенсне и рибарски ботуши, който се материализира като видение от цивилизацията с винтяга, под която личи вратовръзката. Връща се потресен. „На места като Сахалин трябва да ходим на поклонение като турците в Мека. Пращаме в затворите милиони хора. Често без вина, без присъда. Натирваме ги в студа, с пранги. Заразяваме ги със сифилис, развращаваме ги, множим престъпниците. И за всичко виним надзирателите. А виновни сме всички ние. Но не ни дреме.”

Мелихово

През 1892г., едва на 32 и вече признат писател, Чехов закупува прекрасно имение в Мелихово, където събира разпилените си роднини. Населението го обожава, заради докторския кабинет, който открива. От 4 сутринта пред него се вие опашка. Мрачният му баща роптае, „само тъпчат цветята”, но д-р Чехов лекува безплатно. Бди над 25 села и не допуска холерата в тях. С парите си построява път и три училища. Но когато му писне, заминава в Москва и изчезва за няколко дни. Роднинските запои в Мелихово и тежкият нрав на бащата го угнетяват. Местното общество също. „Руснаците обичат да си спомнят, но не и да живеят”, въздъхва той и пише разкази за напрегнатото като струна безвремие сред широките равнини, където „хората се самоубиват от излишък на пространство, както европейците се самоубиват от неговата липса”. Дълбочината на тихите страсти, безмълвната им истерика го тласкат към театъра. Разказът за него е отесняла дреха. Романът – загуба на време.

Ялта

По заръка на докторите през 1899г. Антон Павлович се преселва в Ялта, където кримският климат и черноморският въздух му дават шанс да проживее още няколко години. Диагнозата му е тежка. Чехов я приема с обичайния си хумор: „Май ще оздравея напълно чак след смъртта си”. Той вече е жив класик и го сподиря шлейф от поклоннички, но организмът го предава и той ги удостоява само с кратки беседи. Гостуват му Бунин, Куприн, Шаляпин, Рахманинов. Самият той отскача до граф Толстой, чието имение е в съседство. В останалото време скучае. Пише писма. И три пиеси, без които театърът на ХХ век изглежда невъзможен. „Вуйчо Ваньо”, „Три сестри” и „Вишнева градина”. Чехов помирява баналния бит със сцената, рутината с драматургията. „В живота не се стрелят, бесят и обясняват в любов всяка минута. Нито пък приказват само умотворки. Повече хапват, пийват, бръщолевят глупости. Това трябва да се види на сцената. Често хората обядват, просто обядват, а в същото време намират щастието или пък животът им се разбива”. Това е кредото на Антон Павлович, който отначало шокира, а сетне очарова критиката с безсъбитийните си пиеси, в които животът изтича като пясък между пръстите на героите. Непосветените отначало дочуват чеховия театър като далечна, тиха музика, почти недоловима, но достатъчно интригуваща, за да напрегнеш слуха си. А сетне мотивът се загнездва в паметта. Завинаги.

Последната от големите пиеси на Антон Павлович „Вишнева градина” е истинско откровение за модерните времена и руското бъдеще. Започната като комедия, тя се оказва епитафия на XIX век. В нея сръчният измамник Лопахин закупува с хитрост вишневата градина на обеднялото семейство Раневски. И разпродава градината, хранителка на спомените им, за вилна зона. Разорените Раневски се прощават с миналото си на гарата и произнасят ироничното: „Здравей, нов живот”! Когато през 20-те пиесата е поставена пред публика от белогвардейци в Прага, залата плаче, мнозина припадат, всички разпознават себе си.

1904 – началото на руския ХХ век

В последните пет години в живота на Антон Павлович се появява актрисата Олга Книпер, която пробива ергенските му клетви. Звездата на Московския художествен театър е русифицирана германка, амбициозна и невярна. Антон Павлович го знае, но не му е до нея. Олга е троянският кон на МХТ, който чрез нея капарира всички бъдещи пиеси на гениалния драматург. Нищо повече. Тя блести в Москва и изрядко го посещава в Крим. „Не помня дали е блондинка или брюнетка, но помня, че имам съпруга”, шегува се болният Чехов малко преди смъртта си. И добавя „бяхме нещастни, защото Бог бе вселил в мен бацили, а в нея – любов към изкуството”.

В последен опит за спасението му Антон и Олга заминават на лечение в Германия през лятото на 1904г. В хотела в курортния Баденвейлер гостите протестират срещу вечно покашлящия Чехов, който смущава спокойствието им. Местят го от стая в стая.

На 2 юли Антон Павлович вика доктор, моли за чаша шампанско и кротко произнася на немски Ich sterbe /Умирам/. Сетне поляга и угасва след минути.

В знаменателната 1904г. умира последният колос на руския Златен век. Ражда се царевичът-хемофилик Алексей, обречен на смърт като самата империя. Избухва руско-японската война, която ще повлече първата от трите революции. На нея Чехов иска да замине като доктор-доброволец, но вече е късно. За него, за империята и нейните красиви, но обречени вишневи градини. 1904г. е истинското начало на трагичния руски  ХХ век.