Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
03.04.2013 19:42 - "Мао - червеният император" - статия за сп.L'EUROPEO, бр. "Диктатори"
Автор: leroisalomon Категория: Политика   
Прочетен: 7149 Коментари: 2 Гласове:
14

Последна промяна: 15.04.2013 21:23

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg

Мао: Червеният император


"Кравешките фъшкиии са по-полезни от догмите. От тях става тор”, твърди Великият кормчия, чиито максими зубрят интелектуалците в Европа.

Плакатите лъжат. Белозъбото лъчезарие на Мао е ловък фоторетуш. Усмивката му отрано жълтее, а в късна възраст почернява от любимите му цигари „555” и дарените от Кастро пури. Великият кормчия отхвърля четката и пастата. Отпраща зъболекарите с  афоризъм: „Тигърът не си мие зъбите, но захапката му е остра”. На стари години в устата му се мярват низ разядени до основа зъбни руини. Легендарните кадри с плуващия Мао също заблуждават. Китайският лидер е скаран с водата. Къпе се рядко. Цял живот страда от безсъние и нередовен стомах. „От метаболизма на Мао зависи дали китайската армия ще премине в настъпление, дали ще бъдат екзекутирани пленниците”, докладва руското разузнаване по време на китайската гражданска война.

Двете му болести дотолкова го измъчват, че за да обуздаят гневните му изблици, другарите му организират танцови забави, за да може Председателят да изразходва лошата си енергия. Слухът му не отличава джаза от китайските революционни маршове и той се кълчоти безобразно независимо от музиката. Сетне се уединява с някоя от танцьорките.  Нагонът му е неизчерпаем.

През 1968г. в зенита на славата му хиляди студенти в Париж и Западен Берлин ще носят гордо значките на вонящия пекински сатрап. Адвокатски синове ще кътат Червената книжка в джоба на шикарните си сака, а в маоистките квартири в Нантер младежите ще се събуждат с физзарядка, както повелява Кормчията.

Маоизмът е чистилище за гузните съвести на преситените чeда на буржоазията. Той е усмирителната риза, която разглезени егоисти охотно надяват, за да лекуват комплекса си за вина.

За милиарден Китай обаче маоизмът е исторически пубертет, насилнически, самонадеян и налуден, от който нацията излиза изтерзана и разорена, но осъзната и помъдряла.

Китайският календар

Годината е 1893. Когато Мао проплаква в заможно семейство на зърнен търговец в Шаошан, в Забранения град на Пекин евнуси обгрижват жените на император Гуан Сюй. Докато в оризищата селяните работят чисто голи до глезен във водата, ноктите на императора никога не се режат. Протоколът му забранява всякакво ръкоделие и десетсантиметровите израстъци на пръстите се обличат в специални, златовезани лапи, за да се съхранят непокътнати. Срещу течението на големите реки човешки впрягове влачат плоскодънни кораби, а по панаирите атракция са децата с разкачени стави, които въртят ръцете си като самолетни пропелери. Китай е разпокъсана територия, чиято карта напомня кърпените палта на милионите просяци. Модерността е стъпила само в европейските концесии в Шанхай. Там британски търговци в бели пуловери играят крикет, а французи пушат опиум в изискани бардаци.

Китайският календар е идеална историческа метафора: Поднебесната империя живее по невнятни правила и прилича на разстроена машина на времето, в която съжителстват робски труд, средновековен дворцов протокол и европейски картечници.

„Без разрушение, няма съзидание”. Мао Дзедун

През 1912г. императорът е свален от трона. Настава анархия. За властта воюват армии от въоръжени голтаци: националисти, комунисти, авантюристи, обикновени бандити. Някакъв генерал-чистофайник  мие войската си с пожарникарски шлангове, друг убива пленници като ги разкъсва за крайниците между четири коня. Мао го женят едва 14-годишен  за една съселянка, но той заминава за Пекин и намира работа като библиотекар в университета. Скоро влиза в конспирациите. Забравя съпругата си и се жени повторно. За него хората са разходен материал. Скоро зарязва и втората жена с три деца на ръце, за да партизанства с няколкостотин комунисти далеч от големите градове. В Шанхай труповете на комунистите висят седмици наред на уличните фенери. Когато не откриват Мао в дома му, побеснелите националисти убиват жена му. Той никога не потърсва децата си.

Селяните обаче го уважават. Само неговата малка армия не мародерства бедните, пуска пленниците и плаща за храна. Затова пък плячкосва богатите имения, което привлича сиромаси в редовете й. Мао стриктно спазва кредото на великия стратег Сун Дзъ: „Врагът настъпва, аз отстъпвам, врагът почива, аз го обкръжавам, врагът е уморен, аз го нападам, врагът отстъпва, аз го преследвам” .

Увлечен от поезията и историята. Цял живот пише стихове, които познавачите на неговия диалект намират за талантливи. Почеркът му респектира калиграфите. В политиката говори с максими, в духа на китайската философия. От млад разбира:

 „Винтовката ражда властта”.

Дори японската окупация на Манджурия през 1931г. не потушава клането между националисти и комунисти, което ще продължи чак до 1949г.  Гражданската война създава ореола на Мао като партизански лидер, макар да е белязана от много обрати. През 1932г. той губи доверието на партията си и прекарва дълги месеци затворен в будистки манастир. Завръща се. През 1934г., притиснат от националистите, извежда армията си с безумния Велик поход от 10 000км, който едва не я довършва. „Крачехме право през скалисти урви, за да избегнем проходите, както ни учеше Мао. Обути в сламени, самоделни цървули краката ни замръзваха. Нощем мнозина завираха стъпалата си право в огъня, за да ги стоплят и дори не усещаха как пламъците изгаряха плътта им до костите. На други им замръзваха очите, а когато махаха леда, отлепяха ретината и ослепяваха”, спомня си ветеран-столетник.

След разгрома на Япония през 1945г. съюзниците се впускат в битка за Китай. Москва подпомага Мао и комунистите, макар да ги има за ненадеждни съюзници. САЩ подкрепят националистите от Гоминдана на Чан Кайши. Трите десетилетия братоубийствена касапница приключват с безмълвен ужас: блокадата на Чанчун, крепостта на националистите, в която измират от глад 160 000 души. Чан Кайши бяга в Тайван.  

На 1-ви октомври 1949 с грандиозен парад на пл.Тянънмън е оповестен триумфът на комунистите. Мао тутакси заминава на поклонение в Москва, но удря на камък. Сталин е информиран за мегаломанския му характер и го оставя да чака цял месец в крайградска вила. Първият досег с Европа довежда Мао до изстъпление. Той изригва срещу балерините в Болшой, „които подигравателно танцуват на пръсти” и срещу тоалетната. Председателят има изумителни хигиенни навици. Свикнал е да се изхожда сред природата, затова край него винаги крачи охранител с лопата, който при нужда да му изкопае дупка. Дразни го и мекият матрак. Европейският бит му е необясним. След месец висене, Мао изкопчва благословията на Сталин и докладва в Пекин: „Тигърът не ни повярва, но успях да изтръгна нещо от зъбите му”.

Всяко поколение има своята война. Мао Дзедун

Войната в Корея през 1950г. вкарва Мао в пряк сблъсък с Вашингтон. Кормчията праща собствения си син на фронта, където китайското човешко цунами спира американското настъпление на Север. Синът Анин Мао умира в онази зима, когато „ранените не усещаха болката от куршума, а кръвта потичаше чак край огъня, когато плътта ни размръзваше”, както си спомня един ветеран.

Синът на небето

Така се именуват китайските императори и, ако Мао е наречен просто Председател, то разликата е само в титлата. Властта му далеч надхвърля императорската. Скоро той открива и вкуса си към лукса. Спалнята му прилича на гигантска библиотека. Работи в ложето си. Пак там му водят девойки. Убеден е, че те му вливат младост и сила. „Беше доста едър и, когато танцуваше, притискаше силно партньорката в кръста, а правеше големи крачки, от което краката й се метлявеха във въздуха”, спомня си негов охранител. „Не ядеше плодове, защото го боляха кариесите, обичаше тлъсто свинско и зеленчуци с лют пипер”, допълва готвачът. Но Мао си остава селянин по дух, носи халат с десетки кръпки и счита „старите обувки за стари приятели”.

Животът в Забранения град няма общо с терора навън. Броят на жертвите в разните кампании възлиза на милиони. Колко? Спорят дори историците. Само един стих на Мао погубва хиляди. През 1957г. при думите „Нека цъфтят сто цветя” глава надигат всички разномислещи. Приемат думите на Кормчията като призив към плурализъм. След месеци Мао безмилосно окосява цъфтящата им наивност и препълва лагерите. Малцина се връщат живи.

Големият скок напред

„Воля и ръчен труд”, това е рецептата на Мао за китайско величие. Вдъхновява го древността. Китайската стена.

След 1957г. той хвърля енергията на Китай в серия налудни експерименти наречени Големият скок напред. 100 милиона селяни са изпратени да копаят на ръка язовири и канали. Дори старците от политбюро бутат колички пред камерите. Страната добива 5 милиона тона стомана. Но Мао обича кръглите цифри и се заинатява да се достигнат 100 милиона! Под звуци на оркестри, в строй, най-многолюдният народ копае руда с кирки, пренася я с дървени кошове, топи я в домашни пещи. Човешкият мравуняк претопява дори плугове, легени, лъжици, тенджери. „На обяд ни раздаваха копанка със супа, но ръцете ни трепереха от изтощение и я разливахме преди да я поднесем към устите си”, свидетелства един от милионите. Кампанията унищожава металния бит и връща Китай в каменната ера. Докато селяните „стоманолеярстват”, нивите пустеят.

След промишления юруш закономерно следва гладна година. Но за бедствието са обвинени „четирите вредителя”: плъхове, комари, мухи и врабци. Вестниците публикуват снимки на планини от умъртвени гризачи. Милиони китайци излизат с барабани, свирки и кречетала да морят врабците, които след 15 минути във въздуха рухват от изтощение. Тъпчат ги с крака. Избиват към 5 милиона крилати вредители. Логично плъзва напаст от гъсеници. Последвалият глад отнася между 35 и 38 милиона жертви. Точната цифра остава мистерия, но са повече от врабците.

"Когато хората се събират на групички и си шушнат на ухо, значи пълководецът е загубил доверието на армията". Сун Дзъ

Смърт и разорение: това е ефектът от Големия скок. Китай е превърнат в бедстваща, оскотяла от глад лудница. Маршал Пън Дехуай, министър на отбраната, открито критикува Председателя. Неколцина му ръкопляскат. Тогава Кормчията сменя рязко посоката. Внезапно навива руля и всички рухват подкосени на палубата. Започва Културната революция.

"Врагът няма да изчезне от самосебе си". Мао Дзедун.

Още в началото на 60-те Мао заема позата на император, който гледа хоризонта, докато носачите на трона му трябва да си гледат в краката. Китайското подсъзнание възприема този познат код на властта. И когато през 1966г. избухват режисирани от службите студентски бунтове, те насочват гнева си не към императора, а към обкръжението му. За измъчените поданици на Поднебесната Мао е човек от портрета, но за неволите си всеки обвинява някой пряк началник: кмет, партиец, директор. Някой видим, от плът и кръв. Докато изведнъж разбира, че човекът от портрета е негов съюзник и насърчава гнева му. С ловката си маневра Мао оглавява бунта срещу системата, която сам е създал.

За втори път той активира националното подсъзнание с прословутото си плуване в река Яндзъ пред специално повикани за събитието камери. В Китай символите значат повече от думите и гледката на Председателя, който спокойно се носи по мътните води на великата река покорява измъчените му сънародниците.

На 18 август 1966г. Мао каптира френетичните емоции на един милион младежи на пл. Тянанмън и ги пуска като бесни кучета срещу критикарите в своето обкръжение.

Зад понятието „Културна революция” се крие обикновен поколенчески погром на младите над старите, който позволява на Мао да съхрани властта си, като хвърли на поругание всички нелоялни величия. Тълпи от хунвейбини /в пр.”червени стражи”/ издевателстват публично над героите от старите плакати. Маршал Пън Дехуай е шамаросван с червени книжки от озверелите деца на революцията. Интелектуалците са изблъсквани на трибуните да се разкайват публично за своите дипломи. Според Мао „Интелигентите са най-необразованата част от населението. Не е нужно да четат много книги, а само да си отговорят правилно на следните въпроси: Какво е пролетариат? Какво е диктатура на пролетариата?”.

Културната революция отприщва такава ярост, че на места в страната враждуващи фракции влизат в сражения с използването на артилерия. През 1969г. Мао обявява края на мракобесния потоп, в който загива образованият елит. Страната е на прага на гражданска война.

Третата сила

Мао е налегнат от болести. Измъченият от експерименти Китай е като крехък порцелан в паркинсоновите му ръце. Хунвейбините му са извън контрол. Два гранични инцидента с Русия завършват с тежки жертви за китайците и едва не разпалват световна война. Но Мао още не е изиграл последната си карта. През 1972г. в Пекин пристига американският президент Ричард Никсън. Визитата вбива клин между двата комунистически колоса. Пекин загърбва Москва и подхваща игра с Вашингтон, която ще го изведе на скоростните релси.

Мао Дзедун умира на 9 септември 1976г. Изпращат го с 10-минутен вой на сирени. Милиард полугладни китайци облечени в куртки и фуражки замират по улиците. Кошмарът свършва, тялото се превръща в мумия, споменът в смътна тревога. Споменават го рядко. Драконът е твърде мъдър, за да живее с миналото.

    









Гласувай:
14



1. bella2008 - Може да го споменават рядко
06.04.2013 09:35
Може да го споменават рядко, ама портретът му все тъй доминира Тянънмън.
Страховита проза!
И много ми хареса рецептата "Воля и ръчен труд" Смятам да я плагиатствам.
цитирай
2. tit - Не е ли всеки фанатизъм чистилище за гузни съвести?:)
07.04.2013 00:07
Наивен е въпросът - как е възможно всичко това?
Трудно е да бъде произнесен отговорът, щото боде!:)
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: leroisalomon
Категория: Политика
Прочетен: 1798755
Постинги: 165
Коментари: 570
Гласове: 1173
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031