В битката с корпорациите се ражда новата левица. У нас тя е извън парламента.

През 1989г. комунистическата утопия се саморазпусна. Смени я неолибералната. Също толкова догматична и обречена. Тя крушира идейно със световната криза от 2008г. Но все още моделира света. Като заклано пиле, чиято глава се валя край дръвника, но тялото продължава да рита и пърха наоколо. Опитът доказа, че  ”невидимата ръка на пазара” е ръка на джебчия и без стриктни регулации не твори добро, а финтира закона с картели, токсични финансови продукти и политическа корупция. Че свръхконцентрацията на пари е пагубна като свръхконцентрацията на власт при комунизма. По същество е същото: превръща демократичните институти в куха черупка. Изсмуква съдържанието им с апетита, с който безродното юпи поглъща стриди: в Ню Йорк, Хонконг, Москва или София.

В годините на неолибералния консенсус бе обявен „краят на историята”.  Днес говорим за нова студена война, а отвред мирише на барут. Пак тогава погребваха идеологиите. Обявиха лявото и дясното за отживелица: перфиден начин да узакониш неолибералната догмата. И да обявиш мисленето и съпротивата за ретро.

Днес обаче те се завръщат. Лявото и дясното се предефинират. Често парадоксално. Ннеолибералната десница и хайверената левица приветстват безкритично глобализацията, която сваля границите пред хедонизма им. От висотата на частните им джетове тя изглежда приказна като Палм Джумейра, където тузарите си купуват вили. Но това е привилегия за малцина. Множеството се тълпи като стадо угрижени пингвини на топящ се айсберг. Парадоксалното е, че срещу пороците на глобализацията се обявяват, както автентично левите говорители на ощетените, така и десните консерватори, че дори и крайната десница. Всички те очакват от държавата, последен редут между гражданина и глобализацията, да ги защити. Очакванията им са често контрастни, но опората им е една. Тук са, разбира се, и зелените, загрижени образно казано за „топящия се айсберг”.

Глобализаторите клеймят суверенистите като ретрогради. Дамгосват левите с пороците на крайнодесните. Наричат зелените „екотерористи”. Но истината е, че държавата се завръща. Защото благотворителността не може да замести социалната система. И защото тя остава последната мембрана, която протектира гражданите от стихията на глобализацията. Трансатлантическото партньорство за търговия и инвестиции между САЩ и ЕС би имало смисъл, ако затвори офшорните зони, регулира финансовите пазари и утвърди демократичния социален модел. Вместо това той залага на пороците на глобализацията и грози с корпоративен преврат. Отношението към ТПТИ ще е разломът между демократичната и социална нова левица и корпоративните клакьори, които още ни „хранят” с неолиберален захарен памук.

Новата левица у нас създава гравитация около каузи. Старата пишман-левица отдавна функционира като бюро по труда за партийни активисти. В опозиция затваря гишето и сменя реториката, но след четвърт век лукавене трудно ще си върне доверието на гражданите.

Новото управляващо мнозинство има едно онтологическо достойнство: групира във властта цялата десница. Там са вси гербери, сините арийци от градския център, днес именувани „реформатори”, псевдолевите от АБВ и потурестите националисти. И олигархичните либерали /дървено желязо/ от ДПС се там. Скришом. В опозиция са разбитите авари от БСП. Това дава шанс за ценностно фокусиране на объркания политически калейдоскоп. Левица ще има. И скоро тя ще е на ход. Когато се изчерпат и последните десни илюзии от прехода.