Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
23.07.2007 11:57 - Другата Вулгария - статия от списание "Тема", 21 юли 2007г.
Автор: leroisalomon Категория: Други   
Прочетен: 5520 Коментари: 3 Гласове:
0

Последна промяна: 10.02.2008 11:33


Иво Христов

 

Другата Вулгария

 

Другата Вулгария е митичната страна, в която българинът почва на чисто. Заблуда! Кичът е транснационален вирус.

 

 

Лято е. България изглежда по-многолюдна, по-млада, по-жизнена. Опърпаните палта са в гардеробите, широкополите шапки и пъстрите басми придават измамна свежест на най-застарялото население в Европа. Дори топлофикация предлага временно примирие с изравнителните сметки. Но има една по-важна причина за сезонното оживление. На гости ни е другата Вулгария. Онази с причудливия акцент, баснословните разкази и фотоалбумчето в ръка. Сега е сезонът на емигрантския тур за овации.

В зенита си Живков твърдеше, че сме били построили две Българии. Какво хартиса от тях след прехода е трудно да се прецени, но пък едно е ясно: родиха се две Вулгарии. Да уточня за по-мнителните читатели: не клеймя емигрантите, нито свеждам България до пошлост. Просто споделям наблюденията си върху географските особености на националния кич. Тукашната Вулгария е по-малка от България, а чужбинската - по-малобройна от диаспорите ни зад граница. Но и двете са възгласовити, натрапчиви, окомуш. Как да ги подминеш?!

След освобождението нашенецът градинарства из Австро-Унгария, учи я в Русия, я на Запад, а като се върне привнася попитата култура и малко криворазбрана цивилизация. В годините на кризите българи се виждат принудени да гълтат въглищен прах в Белгия, да режат лозя в Австрия, но все с поглед към родината. Най-дръзките прекосяват океана в търсене на щастието. Синовете на дядо Йоцо обаче са толкова привързани към отечеството /брех, как вехто звучи!/, че се връщат да мрат по бранните полета на войните. След Втората световна заминават някои гузни, други прокудени от режима, но все с неохота и с болка за България. Мнозина се върнаха след 89-та година, но не успяха да пуснат повторно корени. Покойният Стефан Груев с огорчение споделяше, че „душата на българина вече не е същата”. Затова носталгиците се прибраха кой откъдето, а тези с променените души стегнаха куфарите. Отначало още кризата не бе дошла, но те вече заминаваха. После беднотията и безработицата ни поднесоха задоволителни обяснения. Сега уж икономиката потръгва, а те пак гледат навън...Защо ли? Има обяснение в цифри: средна заплата, почасова надница, 100-те години, докато стигнем Европа и т.н. Но решението да емигрираш не се взема с калкулатор в ръка. Мотивите са дълбоки. Българинът бяга от задушливия морален климат, от усещането за безпомощност и безнадеждност, от извратените правила на играта, от унизителния си статут на гражданин на абдикирала държава. Цифрите са само аритметическият превод на ценностния разпад. Българският емигрант се обръща с гняв назад, към себеподобните си. Защото от години българите бягат от българите и от Вулгария, роденото във прехода общество на триумфиралата мерзост, за което всеки с нещо е допринесъл: с действие или с бездействие, със заблуден патос или с безразличие.

Помня странната зима на 97-ма година, когато бе почти неприлично да останеш в България. Тъкмо се бях върнал, а всички заминаваха. Останалите считаха за необходимо да се оправдават и намекваха, че няма да се бавят. Най-интелигентният ми приятел в своето раздвоение стигна до абсурд. България го потискаше, но емиграцията му се струваше евтина заблуда, затова с месеци се криеше у дома си и твърдеше, че е зад граница, за да не изглежда аутсайдер... Та затова цифрите не ме задоволяват като обяснение.

Пътем да уточня, че за емигрант не броя онзи, когото професията е отвела в чужбина, а онзи, когото липсата на поминък и перспектива или миражите на просперитета са тласнали зад граница. Често обаче и двете категории са граждани на задграничната Вулгария. Щом прекоси границата, българинът попада в митично време и пространство и става гражданин на Другата Вулгария.

Тя се роди в медиите, които вече две десетилетия ни зобят със success stories /разкази за успеха/ на нашенци в чужбина. Това е журналистическият принос към кича на Другата Вулгария. Изобилието и повтаряемостта му постепенно утвърдиха хепиенда като естествен и неизбежен развой на емигрантския живот. Трудности има достатъчно, за нуждите на епоса героят се бори със злата съдба по законите на жанра, но неизменно триумфира. Не мислете, че не тъгува по кебапчетата, че не копнее за луканка, та нали затова си идва всяко лято. Понякога сънува Созопол и Ковачевица. Мирисът на печена чушка го влудява, случва се да подправя безвкусните салати с носталгични сълзи, но за нищо не съжалява.

Анонимният емигрант е безинтересен за медиите, но държи като заложници немалка публика от роднини и приятели. Лятото е неговият момент на слава. Той има много за разказване, защото там трудно си намира слушатели. Докато е сред близките си предпочита да слуша предимно себе си. Животът тук е само повод да разкаже как е там. Не помисляйте да си тръгвате преди да сте видели цветни фотоси на жената, къщата, колата му. По разваления телефон на близките му историята на анонимния емигрант се превръща в Одисея, оцелелият става преуспял, заможният – поне милионер. С времето фолклорът на анонимните и кичът в медиите изградиха и наложиха една Друга Вулгария с вид на райска градина. В нея посредственият у нас певец или актьор „събира очите” или „взема акъла” на тамошната публика. Футболистът-легионер дори не се налага да вкарва голове. Достатъчно е да играе 12 минути в края на второто полувреме, за да попадне в спортните ни новини. Тенисистът се величае според размера на наградния фонд на турнира, от който е отпаднал. Веднъж имах честта да представям България на литературен фестивал в Южна Франция. Като се прибрах прочетох в пресата, че френската публика „разграбила” романа на един наш класик. Истината е, че върнах единствения екземпляр от него неразлистен от никого. Изглежда класикът си бе послужил с удобния паралакс на Другата Вулгария: тук не го четат, там го разграбват.

Гражданите на двете Вулгарии от години се гледат със смесени чувства, които не признават дори пред себе си. Преобладават завистта, любопитството и мнителността, примесена с доза неприязън и злорадство: все чувства от пошлата гама. Туземния вулгарин го човърка въпросът дали не е пропуснал щастливия, алтернативен, задграничен сценарий на своя живот. От медии и разкази е видно, че щастието е на един хвърлей разстояние... „Защо не заминах? Можеше да съм щастлив?” – мисли угнетено той.

„Избрах да замина. Това ли е щастието?”-терзае се мълком гражданинът на Другата Вулгария, и се излива в интернет-форумите, където убеждава всички, но най-вече себе си, че е взел правилното решение. Повтаря го с повод и без повод, както ни съветват психолозите при лечение със самовнушение.

С годините срещите между тукашните и чуждоземните вулгари се превръщат в досадно задължение, диалогът става все по-предпазлив, кръгът от теми се стеснява. Чуждоземният вулгарин усеща неизказан упрек в предателство у своите близки и у преждевременно състарените си приятели. Туземният вулгарин живее с гузната съвест, че е предал себе си.

Една забележителна актриса от някогашна България и пленница на Другата Вулгария веднъж заяви пред камерите с незабравимата си усмивка, че „Животът е това, което сам направиш с него.” Скоро след това се самоуби. Не твърдя, че съм разбрал добре последната й роля, но емигрантството ми се видя илюзорно като бягство от сянката. При нея сянката бе в пъти по-дълга от човешкия й бой в отвъдокеанското множество.

А да се отървеш от Вулгария е животоспасяващо и не търпи отлагане. Но самолетният билет не е решение. Вулгария е болест,  не държава.



Тагове:   юли,


Гласувай:
0



1. анонимен - emigre
29.09.2007 19:52
Много точно предадена действителност. Голяма част от другата Вулгария ще си остане там където е далече от България. Тръгваш с утеха за времменно отсъствие но следващото поколение на българите от другата Вулгария вече не са съвсем българи. А каква е причината за болестта Вулгария?
цитирай
2. анонимен - taka e
30.09.2007 11:02
taka e.

bolest e.
цитирай
3. анонимен - жалко е ,но....
02.10.2007 14:12
в скоро (много скоро) и аз ще съм един от другата...
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: leroisalomon
Категория: Политика
Прочетен: 1799004
Постинги: 165
Коментари: 570
Гласове: 1173
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031