Прочетен: 4821 Коментари: 3 Гласове:
Последна промяна: 26.02.2010 13:37
Иво Христов
Жан Нувел: архитектурата се ражда на пресечната точна на мечтата и принудата
Виртуозът пакетира светлината, смисъла и духа на времето в своите сгради-жалони на нашата цивилизация.
Мисълта му е като зуум на сателитна фотокамера. Съзерцава цялата планета, строителната площадка, осеяна с възхитителните му сгради. А миг по-късно е способна да разгледа в крупен план подробност, която убягва дори на нашите безделни мисли. Разбирам го, докато се суетим с неколцина колеги във ВИП-залата на летище София. Дочувам асистентката му, който тихо го осведомява по телефона: „Да, тук са. Десетина човека, трима фотографи и една камера, която те дебне точно пред изхода”.
Миг по-късно вратата се отваря и с бавното величие на африкански бивол пред обективите прекрачва Жан Нувел: едър мъж, прехвърлил 60-те, с бръсната глава. Целият в черно, с кожено сако и филцова шапка, тежка стъпка, умен поглед и извити като рога вежди на набразденото чело. След ранния полет усмивката му е по-скоро намерение, отколкото факт. Ръкува се замислено, докато го осведомявам за срещата му с журналистите. Интересува се от кои медии са. Поздравява всеки лично. Нувел е даскалско чедо, възпитан е в уважение към всички. Славата възприема като невидим ходатай, който отваря врати, разнася думата му: практичен помощник, но не и опиум.
Г-жа Уикипедия, универсален суфльор на питащото братство, с разни гласове му задава обичайните въпроси за изречени думи и построени сгради, на които Нувел отговаря с неизменна добра воля и изчерпателност. Не, не мислел да става архитект, а художник, но за да успокои тревожните родители записал архитектура в парижките „Боз-Ар”, с идеята сетне да смени факултета. За щастие не го сторил. Дали могат да се наваксат пропуснати епохи в архитектурата? Вместо отговор разперва ръце. Но в едно е уверен: най-грешният подход е днес да строиш така, както са го правели някога.
Безредната геометрия на София от летището до хотела интригува погледа му. Тук –там стърчат нелепи кулички на баровски „замъци” и стъкло-метални недомислия в духа на 70-те, колкото да илюстрират мисълта му. Но за Нувел готиката не е спомен от филм или пощенска картичка от детството, мечта, подир която да бяга в зряла възраст. Тя е декорът на юношеството му в Сарла, средновековно градче в югозападна Франция. Семейната къща с кръстообразни прозорци и вити вътрешни стълби с парапети от ковано желязо, фугуралният плочник и каменните фасади са естествен урок по естетика. „По стените на уличните фасади имаше стари метални стрелки с надпис Тук е съкровището, а всъщност съкровището беше самата архитектурата”, спомня си Нувел. Каменните лабиринти на Сарла сигурно са изострили жаждата му за светлина и пространство, двата абсолюта в проектите му.
Затова никога не е усещал носталгия по миналото, а парадоксално по бъдещето, чиито безкрайни възможности предусеща ясно, като нещо вече преживяно. „Архитектурата е вкаменената култура на определен етап от историята”, убеден е Жан и намира за жалка тавтология епохата, която подражава отминали стилове, а не намира своя. Еднообразието го отблъсква, осмислената дързост е негово кредо. Затова оглежда одобрително залите на Националната художествена галерия, прекрасно обживяни за два дни от конференцията „Abitare Talks” посветена на музеите. Гледката на студенти със сандвичи и журналисти край временни интернет пунктове му се нрави. По огледалата в покоите на Фердинанд се кипрят провокиращи цитати от типа: „Ако не можеш хубаво, направи го голямо, ако не можеш голямо, поне да е червено”. Да, това му харесва. Музеите не са място за поклонничество, а живо средище. Намира за безлични галериите, в които картините са окачени в подравнена редичка на бели стени. „Като пощенски марки в класьор”. Изобличава конформизма на музеите за съвременно изкуство по света, които се чувстват задължени да притежават по нещичко от всепризнатите: Уорхол, Клайн, Алешински. „Така се губи местният колорит и всички музеи си приличат. Като стадионите и аерогарите”. Официалното изкуство не е патент на тоталитаризма, усмихва се Жан. Всяка власт си има свои фаворити. На Запад битува институционалното изкуство. То не минава през публиката и пазара, а се купува направо от музеите. За последният век и половина културата измести култа и в неделя хората не се стичат в църквите, а в музеите. Културният туризъм е новото поклонничество. Затова галериите не бива да се превръщат в резервати за изкуство, а в уютен дом за приходящите и провокация за мислите им. Колкото повече интерпретации отприщват, толкова по-добре. Когато преди години го помолили да подреди изложба за бита от 50-те в парижкия „Бобур”, той сторил тъкмо обратното: разхвърлял я. Подредил в премислен безпорядък столове, тумбести хладилници и мотопеди, оригинали и подражания, за да могат посетителите сами да извлекат духа на епохата от този изложбен битак.Но това са стари спомени, от десетилетието, когато бил пълен с планове, които не интересували никого.
Потръгва му през 80-те, когато социалистите на Митеран идват на власт със свръхамбициозния лозунг „Да променим живота” /Changer la vie/. И успяват! Институтът на арабския свят в Париж е удар по постколониалното тесногръдие, за което загубеният Магреб е пъстър сук, аромат на маслини и евтина прислуга. Стъклената фасада с фотоклекти във формата на ислямски фриз филтрира светлината според капризите на парижките облаци. Хилядите обективи се свиват и разтварят като зениците на странник в прорязаните от слънце и сенки лабиринти на Танжер и Оран. В Лион Нувел намира своя стил с реконверсията на местната опера: ренесансова сграда с изтърбушена вътрешност и аркиран стъклен покрив. Тя е олицетворение на неговото схващане, че архитектурата се ражда в пресечната точка на идеала и принудата. Тази на парите, пространството и средата.
За Жан парите са стихия, с която се бори, но не и самоцел. Покрай големите си начинания в онези години той проектира и просторни социални жилища в Ним. Мечтае за приветлив град на бъдещето след унилите квартали-спални от епохата на припряната урбанизация. Превръща затворените рудници в Монс във временна галерия, за да утеши травмирания град от загубата на поминъка. И това за скромни пари. „Бих проектирал дори и затвор, ако съм убеден, че ще има полза, но не бих работил на конвейер анонимни офис-сгради”, споделя Нувел с усмивка на отвращение.
Докато бизнесмените в хотела закусват, Нувел се задоволява с малко грозде от мини-бара в стаята си и чаша кафе. Утрините за него са време за размисъл в усамотение. Денем екип от сътрудници му поднасят подчертани книги за културата, ветровете, сезоните и легендите на местата, където ще строи. Държи да знае всичко. Сградите трябва да са в хармония с контекста. С месеци изучава средата. Сутрин работи в леглото си. Утаява мислите си до пладне.
Когато заговори за Лувъра в Абу Даби удивителното му лице на мим се променя, челото се набраздява, а веждите му се извиват в арабеската на повишеното внимание. Музеят ще отвори врати през 2013г. и, по всичко личи, ще бъде третото поклонническо средище в пясъчните земи на Средния Изток след Мека и Медина. Не е ли смайващо, че голите нимфи и разпнатият Христос ще красят стените на културен храм в земите на исляма?! Модернизмът на емирите и геният на Нувел може би ще сторят онова, което политиците никога не са постигали. Два гигантски перфорирани купола ще се надсложат над огромна зала с диаметър 180 метра. Нещо като две цедки за светлина, през които лъчите на яркото слънце ще проектират цветните си петна на пода на атриума, наподобявайки звездите на безоблачното небе над Абу Даби. Посетителите ще крачат в този сияен кладенец и понякога ще получават благословията на светлината на челата си.
Светлината за него е необходимост. Попива я лятно време в Сен Пол Дьо Ванс, край Ница. Облича белите дрехи, играе петанк с приятели. „В приятна компания разговорът в някой момент неизбежно става интересен”. В земите на farniente /философията на безделието/ Нувел се забавлява да проектира флакон за парфюма на Сен Лоран или някой трапезен сервиз. Ница е почти Италия, на 30 минути има полет за Париж, а партньорите от Америка, Емиратите и цяла Европа с удоволствие отскачат до Лазурния бряг, за да съгласуват плановете си. „Като добавим слънцето и виното, разбирате защо това е моето място”, споделя Жан, докато раздава автографи си, наподобяващи скица на „Голдън Гейт” на върволицата от поклонници.
Нувел отпътува. Да променя света, заедно с шепа хора от мащаба му. Тук останаха думите му. София не пожела негов автограф да украси объркания ни град. Но нали „архитектурата е вкаменената култура на определен етап от историята”, та може би мутробарокът е ненадживяната стилистика на днешна България. Кой знае, може би някога...
Нашият свят е ... анонимен!
Нашият свят се страхува от различното, смелото, от фантазията на индивидуалния почерк ...
Ние все още сме в миналото ... или в безвремието !
