Прочетен: 3495 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 23.08.2011 15:07
Иво Христов
Игитавър
Алтерегото на Дейвид Боуи къта в измъченото си тяло дивото сърце на рока. До поискване.
Чували сте за кентаври, минотаври и прочее двулики креатури. Чудно защо никой не споменава Игитавъра, а той е пред очите ни. И така поне от 40 години.
Игитавърът е рок-чудовище. Екземпляр единствен. Не подлежи на репродукция. С глава на стар индианец и младо тяло на хамалин. С фина мисъл и разюздана физика. Краката му са в рока, тялото в пънка, а главата му вече надзърта над ниската облачност. Надава ухо към джаза и дори тананика френски шансони. Имената му също са две. Рожденото Джеймс Остърбърг, колкото за пред данъчните. И сценичното Иги Поп, което в рока е като сертификат за автентичен произход.
През 70-те той сам не знае кой е, а дрогата го вкарва в психиатрия. Това е моментът, когато псевдонимът взема връх над името, а рокерът извива врата на хилавия Джими Остърбърг, който се чуди къде да дене пъпчасалото си лице.
Зората на Игуаната
Като дете той разхожда тъжния си поглед на басет между караваните в един квартал на колела. Град Мъскигън, Мичиган. От безделие открадва един радиоапарат и първите звуци, които чува са you ain"t nothing but a hound dog с гласа на Елвис.
Прякора Иги му се лепва още от училищната банда „Игуаните”, в която дрънка на китара, но мечтата му е да стане бандит. „От сърце обичах бунтарите от простолюдието, пролетариите-откачалки. Понякога изцепките им стигат до почти мистичен, вселенски мащаб. Падах си по момичетата с цици във форма на гюллета, с прически като зелки, в които криеха по някой бръснач. Спрях да се интересувам кой ни е президент, каква война водим и кои били лошите, пък кои добрите. Станах музикант”.
На 18 решава да тръгне, където му видят очите и се сблъсква с баща си на вратата на караваната, но старият го пуска да си троши главата. „За късмет от рано се сбогувах с американския начин на живот”, спомня си Иги. „Не понасях масовата култура. В училище всеки ден се коментираше телевизионната програма, което не ме кефеше особено. Правителството с удоволствие щеше да ме прати във Виетнам, но аз си рекох „мамка му, няма да отида” и убедих наборната комисия, че ще е по-добре да ме остави на мира. Зарязах всичко и си грабнах куфарите преди още да бях пропушил трева. Тръгнах по стъпките на моите идоли: Дилан, Стоунс и Лу Рийд”.
В караваната вече е прочел Бъроуз, Гинзбърг, Керуак... И поема по пътя.
Хвани ме, ако ме обичаш
Един концерт на „Доорс” му носи просветление. Вижда сценичните гърчове на Морисън и казва на приятелите си „това го можем”. 1968 е дебютът на The Stooges. „Пеех като нещо средно между вонящ на смазка механик и дърт негър. Стараех се гласът ми да звучи селски и дрезгаво”. Иги пуши толкова марихуана, че често заспива при записи в студиото, но на сцената е звяр. В изстъпление се търкаля върху натрошени стъкла. „Излезе с впити панталони. Целият бе оцветен в сребриста боя, включително косата. Погледна публиката и каза „Гадни сте.” А после повърна”, спомня си Дий Дий Рамоун. Години по-късно Рамоун и други британци ще пишат историята на пънка, но всички те се кланят пред Иги Предтеча. Тъкмо той въвежда прословутия stage-diving: плонж в публиката. Това не е просто ефектна хореография. Според биографът Пол Тринка младият Поп дълго се чувства недолюбван и влачи комплекса на тийнейджъра с акнето. Затова често провокира чуждата ненавист с разголване и хули. Като жрец, който извлича демоните от рок-паството. Но в екстаза на шоуто инстинктивно се хвърля, сякаш за да провери дали ще се намерят приятелски ръце, които да го уловят, преди да се разбие.
Дрогата бързо разгонва мимолетните му приятели, но пък го среща с Дейвид Боуи в един нощен клуб в Ню Йорк. „Дейвид е музикант с много мрачна, засукана и мистериозна вибрация”, по думите на Иги. Двамата заминават за Западен Берлин, градът-резерват на студената война с бодлива тел, синьо небе, мирис на мазут в метрото и графити по фасадите. За две години /1976-1978/ тандемът написва Lust For Life и The Idiot, двата най-значими албума на Иги, а Боуи работи по своята берлинска трилогия. „Повечето песни композирах аз, но имах чувството, че преписвам надничайки през рамото на Иги”, спомня си Боуи. „Писането изяждаше душата ми”, споделя Игитавъра, който заляга над текстовете. „Само автобиографичните думи тежат на мястото си. Не мога да пея нещо, което не блика право от сърцето, червата или шланга ми”. Като някогашно дете-маргинал той е наясно с призванието си: „За да живееш е много важно да не останеш завинаги сам с чувствата си. Изкуството е за това, да разкриеш себе си, а друг да чуе как говорши с неговите думи, да усети, че не е сам”.
Двамата с Боуи бягат от дрогата и търсят заместител в секса и алкохола, но понасят трудно пристъпите на абстиненция. Често се карат. Спасява ги хуморът, този „предпазен клапан”, по думите на Иги. Грохнал върху канапето в хотела той стига до прозрения: „Литературата е като кокаина, а музиката като хероина. Коката изостря сетивата, а от хероина изглупяваш”.
Този път наркотиците запращат Поп в една клиника чак в Ел Ей. „Калифорния трепти като двойка змии при копулация. Там спях не повече от три часа. В нея се концентрира лошата енергия на Америка. Средният американец мечтае да доживее живота си там, в резиденция на хълма, с басейн, обграден от секс-партньори от двата пола и камари дрога и филми за зяпане. Аз се погаждах с Калифорния. Който иска да е в шоу-бизнеса, трябва да умее да върти свирки и да спи със змии. Аз лично предпочитах да чукам змии”, спомня си Иги. Всъщност истината е, че в началото на 80-те музикалната му кариера е в застой. Образът му обаче се котира и фотографи снимат Игитавъра като чудовище от друго време. С интереса на ихтиолози журналистите броят белезите от стъкла по кожата му: зараснали стигмати на рокендрол мъченик. Поп издава автобиография с предговор от друг поп-артист, Анди Уорхол. Уморен от напразните беседи с психоаналитици Иги потъва в литературата. „Книгите и досега за мен са като плюшени мечета. Понякога дори не ги чета, а само ги съзерцавам. Друг път се потапям за час у Виктор Юго или маркиз Дьо Сад”. Той знае, че псевдонимът му окончателно е убил името, легендата се е срастнала с биографията му и просто очаква новото раздаване на картите. Късметът го спохожда, когато Боуи прави римейк на стари хитове като China Girl и Tonight, за които Поп получава солидни чекове. Дейвид е като балон с кислород, който извежда потъналия Иги отново на повърхността, където едва започва славното му десетилетие.
През 90-те Иги е като реанимиран динозавър. Песните към знаменития саундтрак на Брегович за „Аризонска мечта” му донасят световна слава. Утрепките от „Трейнспотинг” търчат по улиците на Единбург под звуците на Lust For Life на Иги, а киното сякаш се влюбва в персонажа на игуаната. Джим Джармуш го снима в „Кафе и цигари”, други имат за чест съсухрената му физиономия да се мерне в кадър. Дрезгавият му глас носи автентичност в епохата на продуцентската ширпотреба. Журналистите търсят слава чрез екстравагантните му интервюта. „Иисус е бил нещо като рейв-парти звяр, според мен често е бил пиян, но после разните преводи и църковни бюрократи са огладили образа му. За да влезеш в храма и да креснеш на търговците „мамка ви, разкарайте се оттук”, трябва наистина да ти е прекипяло и да си къркан”.
Игитавърът по пантофи
„Днес като слушам рок все едно си пиша домашните”, споделя Иги, който веднъж седмично купува новите дискове и ги прослушва по задължение. „Рок творят често много умни хора, ама без топки. Последната творческа експлозия беше „Нирвана”. Оттогава - скръб”. Това споделя кротналото се чудовище през 2010г. на нормандския бряг, докато крачи с романиста Мишел Уелбек. Дошъл е да напише музика за филма по романа му „Възможност за остров”. От експеримента ще излезе интересен албум на границата на джаза и френския шансон.
„Да ,днес нося цайси, пантофи и често си спомням детството, изповядва се Иги, който презира позите на рок-ветераните с кокетните къдрици, набръчкани татуировки и лифтирани мутри. Това не е рок, а дан на Мамона и шоу-бизнеса. Игитавърът е в мир с възрастта си и често си спомня зарязаните родители. „Понякога ми се ще да бях имал брат, който да бе станал фермер, за да се грижи за тях и да ги наобикаля.”
Иги чете, понякога пише арт-рецензии за гланцови списания и пее, когато поканата го съблазни. Без значение дали е за церемонията по встъпването на Мадона на алеята на славата или просто за някой кръчмарски фест в Средния Запад. Богат е, а образът му се харчи дори като персонаж във видеоигри.
Но когато на 9 юли 2010 в Затегем, Белгия, решава да изпълни коронния си плонж от сцената, си разбива физиономията и завършва концерта в кръв. Този път приятелските ръце не са го уловили навреме. Или са били малко? Не, не че не го обичат, напротив. Ръцете им са били заети с джиесем-камерите. Любовта днес е различна. И рокът също.
