Прочетен: 5231 Коментари: 1 Гласове:
Последна промяна: 09.01.2012 11:25
Иво Христов
Хотел „Англетер”: самоубийство по хулигански подбуди
„Срам ме е, дето в Бога вярвах, тъжно е, че не вярвам днес”, изповядва се гениалният Есенин, агнецът на революцията, преди да увисне на примката.
Санкт Петербург, 28 декември 1925г., 8.00ч. Младшият следовател Горбов отваря разкошната дъбова врата на хотел „Англетер”. Градът на Петър Велики е прясно преименуван на Ленинград. Повечето улици също. Но шикарният хотел си е запазил името по чудо. Следователят крачи смутено с калните си ботуши по дебелите, английски, виненочервени мокети, ескортиран от мълчаливия комендант Назаров, който го е повикал по телефона. В стая номер 5 е открит труп.
Тялото виси на отоплителната тръба, която минава точно под високия цели пет метра таван. Краката са на метър и половина над земята. Горбов и Назаров се споглеждат мълком. Комендантът е чекист с опит. Командвал е наказателен отряд след революцията от 1917. Следователят Горбов е млад и объркан. От протокола за оглед на местопроизшествието зависи животът и на двамата.
-Кой е...самоубиецът? – пита предпазливо Горбов.
-Есенин. Сергей Александрович – отвръща комендантът .
-Тоест...?
-Той, същият – потвърждава Назаров, втренчен в очите на смутения следовател.
/Сцената разказва едно от поемните лица на местопрестъплението чак през 90-те години, когато името на поета най-сетне е реабилитирано. /
Назаров отива до прозореца и нервно запалва цигара, взрян в заснежените куполи на Исакиевския събор, които приличат на чупливи яйца, откак болшевиките са съборили кръстовете им. Горбов съблича кожената тужурка и сяда да пише протокола сред разпилените по масата ръкописи на Есенин.
Из протокола за оглед на местопроизшествието: „След снемането на трупа от бесилото на дясната ръка над лакътя, от страната на дланта е открита порезна рана. На лявата ръка по китката се наблюдават драскотини. Кръвонасядания под лявото око.” Заключение: самоубийство.
На следващия ден в ЧК се явява някой си Волф Ерлих, приятел на Есенин. Бръкнал в джоба си и намерил лист, който Есенин мушнал там при последния им запой с молба да го прочете чак след смъртта му. На пияна глава забравил за него. Намерил го ден след като прочел новината във вестниците. Оказало се написано с кръв стихотворение.
„Друже мой, довиждане. Остава/образът ти в моите гърди./Днешната раздяла обещава/ да се срещнем в скори бъднини./Друже мой, довиждане, без дума/ усмихни се, вежди не бърчи:/да се мре едва ли ще е новост,/както не е новост да си жив.”
Кървавият лист е необходимият документ, за да бъде приключено делото за самоубийство.
Тридесетгодишният гений е изпратен от стотици поклонници, а лично „демонът на революцията” Лев Троцки пише некролог в „Правда”, започващ с думите: „На 27 декември победеният от живота Есенин рече „Не мога повече!”...”.
Второто пришествие
1987г., разгарът на „перестройката” . Жива верига от очиларковци, красиви девойки и беловласи професори брани хотел „Англетер” от багерите, които се гласят да го разрушат. Те не бранят двувековната сграда, нито луксозните й барове, кристалните полилеи, палмите и достолепните й мебели. Закриват с телата си легендарната стая номер 5, в която загива Есенин. Булдозерите помитат стените. Също като греховния храм на Соломон от него не остава камък върху камък. Но „есениновата църква”, паството от поклонници и легендата ще се окажат по-силни от разрухата. Пет години по-късно ще бъде издигнат нов „Англетер”, почти копие на оригинала. А изследователите на поета ще го възкресят от забравата и ще пренапишат историята му, започвайки от трагичния край.
Свенливият хулиган
От смъртта му чак до падането на комунизма Есенин е персона нон грата в руската литература. За което няма видими причини. Той приветства революцията. С наивната вяра на провинциалиста. На селското момче, комуто е писнало от царе, тузари и касапници и копнее за „свобода, мир и хляб”, както пише на болшевишките транспаранти. Прочува се още на 19 години, когато служи като санитар в дворцовата болница в Петербург. Царицата и дъщерите й работят като медсестри и обгрижват ранените от фронтовете на Първата световна. Вечер канят Сергей да им чете стиховете си.
Денем с инвалидите, вечер в двореца, Есенин е емоционално разкъсан между височайшото признание и гледката на осакатените „в името на Царя и Отечеството” крайници. През 1917-та и той, като повечето поети, с детска наивност приема революцията като пречистващ карнавал с червени знамена и весело преобръщане на ролите. Богатите са низвергнати, а простолюдието лочи вино от царските резерви в Ермитажа. Есенин е свенливец, но алкохолът отключва егото му и в милицията има богато досие за сбивания и волнодумие. По светло продава кротко книги в своята книжарница, но по тъмно гуляе с приятели, ораторства стъпил върху масите, сбива се с милиционери, предизвиква солидните господа и чете ексцентрични стихове. „Изповедта на хулигана” му носи национална слава. Образът на селянина-поет, който крачи с цилиндър и лачени обувки зад файтонджийския кон и носи опашката му като булчински шлейф е в духа на карнавалното, революционно време.
Приятелите му се страхуват, че екстравагантността му ще го погуби. Но той има покровител: самият Лев Троцки е сред почитателите му.
Среща в „Англетер”
Есенин вече е звезда, когато през 1922г. среща Айседора Дънкан. Американката е с осемнадесет години по-възрастна, има дълга поредица съпрузи и любовници, плюс една трагедия зад гърба си. Двете й деца се удавят в Сена, когато автомобилът й внезапно потегля и пада в реката. Айседора е последователка на Ницше, мечтае за свръхчовека, за когото танцът ще е израз на спонтанност. „Пред кокетната грация на красивата танцьорка предпочитам одухотворения танц на някой гърбушко”, подмята тя и босонога изпълнява станната си хореография на фон алени завеси. „Човекът на бъдещето” може да се роди само в „страната на сияйните бъднини” и Айседора логично взема съветско гражданство. Установява се в същия този хотел „Англетер”.
С Есенин се влюбват от пръв поглед, той зарязва съпруга и син и заминава с нея за Америка. Фотографите дебнат предизвикателната двойка комунисти във Виена и Венеция. Отначало са обсебени един от друг, но пътуването сломява Сергей. Страстта му преминава през запои и скандали с Айседора, а Ню Йорк го отблъсква с отчуждението и деловитостта си. Сергей развива антисемитска обсесия. Една негова фраза и една поема го превръщат във враг на революцията. Копоите донасят в Москва как в частен разговор Есенин рекъл, че няма да се върне в Русия, „докато там управлява Лейба Бронщейн” /рожденото име на Троцки/. Но той все пак се връща. При това с поема, чието заглавие е същинска покана за екзекуция: „Страна негодяев” / „Страната на негодниците”/.
Ходене по мъките
„Обичам друга, женен и щастлив”, с тази кратка телеграма Сергей се прощава с Айседора, която остава в Америка. Но щастието му е мимолетно.
Последните месеци от краткия му живот са като страстите Христови: Срещу него са заведени тринадесет следствия за всякакви прегрешения. Подгонен отвред, той разчита на кръг от приятели и намира приют я в Ташкент, я в Кавказ, в очакване на неизбежната среща с чекистите. Кръстосва страната с препълнените влакове, пие гореща вода в канчета по студените гари, пише на коляно и очаква фаталния край. До зловещия декември в „Англетер”, когато увисва на бесилото.
Възкресение
Справедливостта, по думите на Йосиф Бродски, настъпва винаги със закъснение от минимум четвърт век. В случая с Есенин тя ще изчака цели 60 години. До средата на 90-те, когато десетки частни разследвания ще развенчаят версията за самоубийството. Въпросителните ще пометат официалното заключение. Как тъй деснякът Сергей ще среже вените на дясната си ръка, а сетне ще пише прощалното си писмо с нея? Възможно ли е въобще да стигне до тръбата под тавана /на 5метра/ при ръст от метър и шейсет и осем? Защо в некролога самият Троцки датира смъртта от 27 декември, когато тялото е открито едва на 28-ми?! Нима е възможно кървавото писмо да се озове у „приятеля” Волф Ерлих ден преди Есенин да си среже вените. Възможно ли е в луксозния „Англетер” да е нямало мастило, та да се наложи Есенин да реже вените си?
Отнякъде изплуват спомените на приятеля му, поета Клюев, който в нощта на 27-ми сварва група хора да се суетят в стаята на Сергей, а на дивана вижда завит в одеало труп...
Най-подир става ясно, че „предсмъртното писмо” е писано години по-рано, като последно сбогом към приятеля му Алексей Ганин, преди да бъде разстрелян от болшевиките.
Певецът на революцията се оказва нейна жертва, което обяснява целенасочената му забрава.
Съдбата на предполагаемите му палачи също е красноречива. Комендантът Назаров е изпратен в концлагер. Невинният следовател Горбов изчезва безследно. Волф Ерлих е разстрелян като троцкист в годините на сталинизма. Последният „приятел”, който вижда Есенин жив в деня преди трагедията си развързва езика през 30-те и обещава да разкаже истината пред доверени лица. Намират го обесен същата вечер.
Послеслов
Айседора Дънкан загива красиво през 1927, с прекъшени шийни прешлени от собствения й шал, заплетен в колелото на автомобила й. Последните й думи са „Сбогом, преселвам се в легендата”. И не бърка. Там вече я очаква Сергей.
Днес десетки туристи всеки ден се отбиват на рецепцията на хотел „Англетер” и търсят стая номер 5. Тя вече не съществува. Тръгват си със сборник на Есенин от хотелската книжарница.
В епитафията му пише: „щом лукавият гнезди в душата ми, значи ангели там обитават”.
