Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
31.07.2012 16:58 - "Усещане за житан" - статия за сп. "L'EUROPEO", бр. "Дим"
Автор: leroisalomon Категория: Изкуство   
Прочетен: 13418 Коментари: 3 Гласове:
9

Последна промяна: 01.08.2012 10:22

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg

Иво Христов

Усещане за житан


Киното и тютюна: двете страсти на ХХ век, които бавно си отиват с него, завещавайки безброй митични чудовища.

Димът и киното се влюбват от пръв поглед. С любов, предизвестена още от импресионистите, старите сватовници, които изследват възхитителния флирт на светлината и вълмата. В картините им срещата на огромните паровози с митичните френски гари са предвестник на хилядите сцени, които ще се разиграят пред камерите в този декор. Когато запъхтеният локомотив издиша кълба емоционална пара след  дълго пътуване, светлината от остъкления покрив на Сен Лазар обгръща контурите на чувственото облаче и го обагря с фини нюанси. Непредвидимата игра на сложните обеми пара в строгата геометрия на гарите е истинска метафора на киното: емоция в квадрата на екрана, фантазия в кутия, импровизация в координатите на занаята.

Сигурно затова съдбовната интуицията отвежда братя Люмиер тъкмо към перона за прощъпулника на киното: „Пристигането на влака в гара Сиота”. Димът от пуфтящия комин на локомотива сякаш се вписва в първорецептата на седмото изкуство. Отсетне - бил той заводски пушек, облак от пожар или кълба от „Житан” - димът ще стане част от азбуката на киното.

Пушачите биват поне три вида. Едни пушат с дробовете си, вглъбени в пълзящия из алвеолите дим, който сякаш освобождава блажени импулси в мозъка. Други пушат с ръката си, превръщайки жестовете с цигарата в цяла хореография, която спуска димни завеси, улавя събеседника в димно ласо или просто намира работа на неуверените ръце. Третите пушат с въображението си, купуват си цигарите заедно с ролята. Изкушава ги нечий образ, излъчване, стил, от който цигарата често е само детайл, но и парола за разпознаване на персонажа. Тези пушачи най-често са рожби на киното - кой знае? - може би негови жертви.

Не крия, че бях от тях. Не пропуших дори в казармата, но изкушението надделя, когато през 1990г. един тъжен амбулантен търговец отвори дипломатическото си куфарче на някаква софийска сергия. „Вятърът на промяната” бе превърнал града в огромен битак, търгуваха всички, но този не продаваше просто цигари, а цяла цивилизация. Стоката му включваше  само кутия „Житан” и светлосин пакет „Голоаз” без филтър. 20лв ми се видяха скромна сума за удоволствието да уловя житаните в дланта си, да побутна с палец картоненото чекмедженце, да извадя с другата ръка едрокалибрената, къса цигара, да я запаля - то се знае с кибрит, заради благородния звук от възпламеняващата се клечка - и да вдишам тежкия, ароматен дим на кафявия тютюн, който сякаш отвътре прожектираше върху екрана на затворените ми клепачи филма на загубената Франция. Тази на Новата вълна от 60-те, епохата, когато пушат не само бунтари, самотници и негодяи на екрана, но дори публиката в салоните. Пушат в телевизионните студиа, в кафенетата, пушат буржоа и работници, жандарми и апаши.

Впрочем френското кино има своя икона с фас, истински мъченик на тютюнджийството, актьорът Жюлиен Карет. Връстник на седмото изкуство, той се прочува още през 30-те с умението си да залепва цигарата на долната устна и да говори без да я сваля. Зрителите обожават поддържащите му роли на барман, копой или файтонджия. Карет умира както подобава: заспива с горящ фас, който запалва юргана и го кремира в леглото.

В зенита на киното обаче иконите вече са други.

Като авантюристът Белмондо и ангелоподобната Джийн Сибърг сред чаршафите на „До последен дъх”. Те редуват тежкия дим на житаните с цитати от Фокнър и лековат разговор за смисъла на живота. Ленив следобед в пролетния Париж. „Между тъгата и небитието предпочитам тъгата”, подхвърля Джейн. „Тъгата е глупава. Избирам небитието. Искам всичко или нищо”, отвръща Белмондо. Джийн захвърля фаса през отворения прозорец с  онази небрежност, с която простреляният Белмондо ще намигне на камерата в последния кадър. Времената са такива: „всичко или нищо”. Киното още не брои нито калориите, нито цигарите.

В дългия първи кадър на „Самураят” Жан-Пиер Мелвил поверява главната роля на дима. Наемният убиец Делон лежи в зеленикавия сумрак на евтин пансион. Само канарчето в кафеза и димът от цигарата му оживяват кадъра. Едва ли има по-ярък образ на самотата от напластената синкава мъглица в полутъмната стая и умисленият дим от житана, с който Делон изповядва настроението си.

Великият актьор умее да пуши дори без цигара. С гласа си, одрезгавял от тютюна, който интригува и загатва двойното дъно на персонажите му. Страстен пушач в живота, Делон често пуши на екран и го прави незабравимо. С отривисти движения и хищна усмивка, с навъсени вежди и пронизващ поглед, той преминава от филм във филм като преследван единак, за когото цигарата е често единствен съюзник.

Три грандами на френското кино често се явяват на екрана обгърнати в димен тюл.

В „Роко и неговите братя” ръцете на великата Ани Жирардо пърхат като пеперуди, разпиляващи прашеца на непозволената й любов към двамата братя. Папиросата буквално танцува в между пръстите й. Жана Моро окадява дори телевизионните студиа с неизменното си цигаре. Днес гласът й напомня раздиране на стар брезент. За Симон Синьоре тютюнът е съдба, също като алкохола. Щетите от двата порока импрегнират кожата й, както времето мачка вехт папирус. В ролята на съсипана проститутка в „Животът пред теб” очите на Симон напомнят чифт стари изумруди, омотани в тютюнева паяжина. Един крупен план върху лицето й е достатъчен, за да направи филма.

В киното димът има всички предимства, без недостатъците. Адриен Гомбо, автор на най-пространното изследване по темата - „Тютюн и кино”,  пише:  „тютюнът на екрана не дразни очите, не вмирисва дрехите, не ви кара да плюете, не предизвиква лош дъх, не оцветява зъбите и много рядко убива...Той е само образ.”

При това зашеметяващо доходоносен, ако съдим по огласените наскоро данни по договорите между тютюневите компании и холивудските продуценти. Защото отвъд океана бизнесът работи на едро. Практически всички звезди в периода от началото на 30-те до края на 50-те са въвлечени в платена реклама на „Американ тобако”, която на моменти надхвърля 3 милиона долара годишно /близо 50 милиона в днешен еквивалент/ само за лични хонорари на звездите. Рекламата тече, както чрез филмите, които се задъхват от пушек, така и от плакатите, на които Кларк Гейбъл, Кари Грант, Спенсър Трейси или Бет Дейвис са изтипосани с цигари. Дори Попай, героят на малчуганите, пафка луличката си. Според психолози и гурута на маркетинга тютюнджийската реклама в тогавашното кино е едно от най-удачните рекламни вложения. Нейната инерция продължава дори днес.

Кой не би пробвал да запали, за да прихване малко от меланхоличния чар на Хъмфри Богарт в „Казабланка” или от мъжкарския непукизъм на Юл Бринер, захапал пура на капрата на своя файтон, докато прекосява враждебното градче във „Великолепната седморка”?!

Интересът впрочем е двустранен. Докато тютюневите компании наливат пари във фабриката за мечти, тя инвестира митовете си в цигарения бизнес. След десетилетия на гузна любов тютюнът и киното се венчават публично в прословутата реклама на „Марлборо” от 1954г., дело на „Лео Бърнет Уърлдуайд”. Холивуд сватосва най-свидния си ерген, каубоят от уестърните, за легендарната цигара. Повече от търговска сделка, този брак по сметка настанява съпружеското ложе дълбоко в подсъзнанието на хората, където се плетат асоциативните връзки, от които се облажват сватосаните магнати на тютюна и киното.

Но да се върнем на удивителната кинематографичност на дима. Непредвидим дори за режисьора, димът хипнотизира, подобно на огъня и изненадва с безкрайното си въображение. Димът сам по себе си е кино, самотворяща се история, която никога не се повтаря напълно.

А цигарите? Киното бързо прозира неизказаната максима: кажи ми как пушиш, за да ти кажа какъв си. Скоро тютюнджийските маниери се превръщат в един от най-ярките щрихи при портретирането на персонажа.

Още Чаплин събира фасове и с един жест сякаш ни връчва визитката си. Ами Орсън Уелс с лулата на всесилен медиен магнат в „Гражданинът Кейн”?!

Какво би била Марлене Дитрих без цигара? Декадентска красавица с натежали клепачи и изящни линии. Но тъкмо папиросата, хъшлашки увиснала на иконописните й устни придава прословутата й фаталност. Марлене е безподобен майстор на пушенето. Понякога го прави с маниера на матрона, грубо и мъжествено, друг път улавя цигарето си с финеса на четка за рисуване.

Мерилин Монро е частен случай. В измъчения си живот зад усмивката на еталонна блондинка тя често прибягва до утехата на марихуаната, но на екран режисьорите никак не свързват образа й на сияйна жена с цигарите. Затова пък фотографите често я карат да позира с фас в ръка. Той е ключът,  който открехва чувствените й устни.

Хамелеонът Де Ниро с месеци усвоява пушаческите жестове на героите си. Злодеят в „Нос Страх” държи пурата между палеца и показалеца, като стреличка за дартс и с наслада вкусва аромата на отмъщението с пандизчийските си дробове. В „Казино” маниакалният хазартен бос Сам Ротстийн залъгва нервите си с неизменната цигара, защипана на върха на пръстите му.

Зад кадър обаче, романтиката вони. В „Девет седмици и половина” Ким Бейсинджър едва понася стотиците дубли с Мики Рурк. „Имах чувството, че целувам пепелник”, споделя тя.

Великото кино носи аромата на тютюн, защото апогеят му през 60-те-70-те съвпада с глобалната тютюнева епидемия. Но 80-те бележат обрат.

Ракът отнася една по една легендите. Хъмфри Богарт, Франсоа Трюфо, Джон Уейн. През 1980 магнетичният Стив Маккуйн допушва последната си цигара...Мастрояни кашля лошо... На 10-ти октомври 1985г. в един ден си отиват Юл Бринер и Орсън Уелс. Нещо повече: прощалните роли на Бринер и Джон Уейн са в телевизионни реклами против тютюнапушенето, които разчувстват Америка.

 Да се пуши спира да е секси.  Стероидните супергерои изблъскват коравите момчета извън кадър. Роботизираните злодеи пенсионират чувствителните мачовци с цигари. Джеймс Дийн, подръпващ от фаса с набраздено от страдание чело, е образ от миналото. Героите днес блъскат във фитнеса. Бриджит Джоунс си води дневник на цигарите и калориите.

На екран май пушат само злодеи или измъчени маргинали.

Залите за пушачи затварят още през 70-те. В мултиплексите пушенето е табу. Хрупат пуканки. Но пък и филмите там не ти палят цигарата.

А пред екрана на плазмите поклонниците на великото кино си спомнят голямото време. Често с цигара в ръка.

Защото ако ХХ век беше човек, той щеше да пуши. И да гледа кино.





Гласувай:
9



1. анонимен - Статията е страхотна, но вероятно ...
03.08.2012 22:55
Статията е страхотна, но вероятно поради недоглеждане думата "валмо" е изписана погрешно-с "Ъ".
цитирай
2. анонимен - Хари (на Бистра за да се сетиш)
18.08.2012 22:05
Иво, наистина умееш да нарисуваш картини с думи. Определено, събуди носталгията ми по онези времена, когато беше легитимно да се пуши и никой не изпадаше в религиозен екстаз заразен от новия полъх на „здравословния“ начин на живот, който медиите насаждат докато поощряват всички други извращения които носят парите в момента, но не натоварват здравната каса. Защото новият полъх не е „любовта към съвършенния човек“, а към този който не пуши и няма мнение, а си купува грозни и увиснали дънки и слуша Джъстин Биивър. Любовта на парите е към контролираните герои, които носят пластмасови сърца, които не умират.
Статията ти за кафенетата в Париж също е страхотна
цитирай
3. bella2008 - не съм пушач, но ми се прииска да запаля :)
29.08.2012 06:55
Страхотен както винаги!
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: leroisalomon
Категория: Политика
Прочетен: 1798679
Постинги: 165
Коментари: 570
Гласове: 1173
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031