Иво Христов

Хайверената левица и чеверме-социалистите

Преди двадесетина години бях свидетел как двама френски левичари спореха кое съсловие е по-ляво: зарзаватчиите или месарите. Единият изнамери неопровержим аргумент: по-леви са зарзаватчиите, защото месарите подкрепят и дори в известен смисъл изпълняват смъртни присъди! Посмяха се, поляха го с вино. Социалистите тъкмо бяха отменили смъртната присъда. Да цепиш косъма на четири е национален спорт във Франция. Що енергия се пилее в политически препирни! Губи-време, ще речете. Донякъде е така...Но пък духът циркулира, гражданството е нащрек, което е добре за демокрацията, а в споровете се раждат понятия, без които дебатът беднее. Зер, за да заклеймиш или приветстваш нещо, трябва най-напред да го назовеш, а другите да го чуят. У нас има сума неназовани неща. Затова нашенецът ръкомаха, гневи се, рядко изслушва, надвиква другия или угнетено мълчи. Липсват му точните думи.

В зората на прехода някой въведе не дотам сполучливото деление на „червени бабички” и „червени мобифони”, което май остаря ведно с появата на gsm-ите. Кастата на заможните социалисти обаче надживя злополучното понятие, укрепна и преодоля комплексите си. Времето на сиромахомилството и гузните погледи от запердените  лимузини отмина. В началото на 90-те един дългогодишен апаратчик на „Позитано” не смееше да признае, че притежава мобилен телефон, а той издайнически иззвъняваше от дипломатическото му куфарче. Днес висшите партийни функционери сравняват gsm-ите си с простодушието на деца. Като във всяко друго предприятие тече необявена надпревара във въоръжаването. Предимно на паркинга.

Да си угажда е вроденост у човека, затова да ги корим е неуместно. Няма морални основания. За законовите си има органи, поне на хартия. За да им се радваме пък, ни липсва ентусиазъм. Да размислим обаче, си е наше право. Явлението бие на очи и си струва да се анализира.

То далеч не е нашенско, но за сметка на това има своята национална самобитност. Мнозина изявени леви политици и мислители са буржоазни чеда: Джон Мейнард Кейнс, Жан Жорес, Леон Блум, Митеран. По американските мерки Кенеди и Рузвелт са леви прогресисти, при все произхода им. Докато Тачър е щерка на хлебар. Но да  изкатериш социалната стълбица до поста премиер на Великобритания е въпрос на амбиция и доза късмет. Да се опитваш да забогатееш е легитимно право. Десните ценности се подразбират, а левите изискват себенадмогване. Да проповядваш равен шанс, когато си от кастата на привилегированите не се подразбира от само себе си. Това означава политическите ти позиции да са в противоречие със собствения ти интерес, да подронват статута ти. Затова над лявото винаги тегне ипотеката на лицемерието, тъй както дясното се подозира в цинизъм. „Социалните” сълзи размазват шикарния министерски грим, а усмивката на Командира напомня несполучлив лифтинг.

Понятието „хайверена левица” /la gauche caviar/ се появи във Франция през 80-те. В онези години да си ляв бе почти толкова шик, колкото да похапваш хайвер. Франсоаз Саган подписваше левите петиции, но признаваше, че предпочита да рони сълзи в някой „Джагуар”, нежели в автобуса. В лявата масовка преобладаваха хора с червени шалчета, каскети, закърпени лакти на саката и издути от лули и вестници джобове. Властта обаче иска технократи и в кабинетите влязоха хора от горната прослойка на средната класа. Нещо като политически наемници от средите на десницата, които лоялно поставиха своите връзки и компетентност в услуга на лявата кауза. Въпросните хора гласуваха с работниците и вечеряха с работодателите. Сборното им място беше руският ресторант „Каспия” на пл.„Мадлен”, прочут с прекрасния си есетров хайвер. Навиците им не убегнаха на журналистите и една невзрачна многотиражка им лепна прозвището „хайверени левичари”. С годините на власт хайверената левица набъбваше. Всеки студент с мераци за чиновническа кариера /във Франция тя е престижна и доходоносна/ „признаваше” левите си симпатии. Социализмът от идея стана занаят. Партията от идейно семейство се превърна в чиновнически синдикат. Днес тя е в опозиция: отдавна и за дълго. Някогашните хайверени левичари вече се самоопределят като буржоа-бохеми /les bobos/: богати, но надрасли материалното, те предпочитат мотопеда пред лимузината, похапват биопродукти, гледат АРТЕ и авторско кино и ходят на почивки в третия свят,... в знак на солидарност с местното население. А автентично левите във Франция, които са социологическо мнозинство, винят за тази безизходица тъкмо тях и ги апострофират с „Бохеми от всички страни, опомнете се!”

Нашата левица е далеч от гастрономическата изисканост и дискретността на френската си посестрима. Тя би се задоволила с чеверме зад високите зидове на някоя вила в Бояна, в Гела или край язовир Доспат. За чеверме-социалистът мотопедът е табу. Той отдавна не бърка социализъм със сиромашия, пък и малкият цилиндър все още действа фрустриращо на българския мъж. По-скоро ще качи Бузлуджа на „Харлей”, отколкото да яхне велосипед като Тони Блеър. Географията на неговите почивки е лишена от сантиментални превземки: Гърция, Испания, Кипър, най-много Тайланд. Но родината е пълна с толкова хотели на задължени другари, че комфортът е на една ръка разстояние, при това често почти без пари.

Чеверме-социалистът често е аристократ по своему, с което малцина негови съидейници по света могат да се похвалят. Луканов се определяше като „трето поколение социалист”. Някои са раждани в правителствена болница, а хайверът са го яли на кило в Москва. Това обаче не е абсолютно определящ признак, разликата е в манталитета и морала.

Макар и братовчеди, хайвереният левичар и чеверме-социалистът са доволно различни. Западноевропеецът е хлевоуст, изкусен дебатьор, естет, материално изкушен, но не и до загуба на себеуважение. Чеверме-социалистът е обтекаем практик със скромен набор от житейски принципи и преливащ от себеуважение независимо от обстоятелствата. Единият се бори за доверието на критични избиратели. Другият се грее на електоралните рефлекси на „биографичната левица”.

В идеологически план хайвереният левичар с променлив успех помирява пазара и обществения интерес, търси своите идейни ориентири и социална база. Чеверме-социалистът не е съвсем наясно със стоката, която продава. Модерното ляво? ...Що е то?... Социалната демокрация?...Звучи добре! Европейските ценности?...Щом се налага...Преди дни един кандидат за евродепутат на левицата обяви, че партията му е за „равни кредити при равни условия за всички”! Който разбрал-разбрал!

Този път малцина го разбраха. Биографичната левица загърби чеверме-социалистите. Не им остана друго, освен да се приютят под знамето на победилия „социално-либерален вектор” на тройната коалиция. Каквото и да значи това.

А бедният народ в България, който социологически е смазващо мнозинство ги гледа с безразличие и сякаш им казва: „Чеверме-социалисти от цяла България, оляхте се.”  

Разните имена на хайверената левица по света:

Германия: Фракция Тоскана. В Тоскана се намират летните резиденции на мнозина леви политици: Герхард Шрьодер, Оскар Лафонтен, Йошка Фишер, Юрген Тритин, Ото Шили

Австралия и Нова Зеландия: шардоне-социалисти

САЩ: лимузинни либерали /limousine liberals/

Нидерландия: салонни социалисти

Ирландия: социалисти на пушената сьомга /smoked salmon socialists/