Прочетен: 7303 Коментари: 12 Гласове:
Последна промяна: 04.01.2008 09:59
Иво Христов
Русия, която загубихме
Русия загърби демокрацията, но намери себе си. Един български прочит на събитието.
Преди година бях в Русия. С шарена министерска делегация. Съгласно утвърдената от соца формула „приема в посолството уважиха много приятели на България”, но VIP-овете бяха рядкост. Разпознах Станислав Говорухин, автора на потресаващия филм „Русия, която загубихме”, който с носталгия припомняше погребаното от болшевизма сияние на царска Русия. Днес Говорухин е депутат – уви! - от фракцията на комунистите, а на приема го бяха довели славянофилските му пристрастия. В нова Русия те са част от сантименталното минало и нямат обществен резонанс. Останалите присъстващи бяха сърдечни ратници на дружбата, но без обществена видимост: професори, преводачи, фолклористи, немалко пенсионери.
Вечерта от русофилите в делегацията не остана един трезвен. За някои това е израз на любовта им към „Великата Рус”. А може би се опитваха да залъжат егото си, огорчено от безразличния прием? И те бяха загубили някаква своя Русия: на многолюдната публика, големите тиражи, щедрите комплименти и братските потупвания. Сутринта пък слиса русофобите: двамина по-възрастни журналисти и един наперен царски депутат. Тримата с изумление гледаха петлентовите върволици от лимузини на разсъмване, многоцветните електрически ризници на мостовете и „Лужковите” небостъргачи. Недостъпните витрини на „Тверская” преобразиха в „дете на Гаврош” дори високомерния депутат: мера според мера. Русофобите се смълчаха. И те бяха загубили своята Русия: на златните протези и памучните анцузи, на безцветната тълпа и машините за квас. Мизерстващата империя, която плашеше, но и създаваше у българина самочувствие, че е сит, облечен, по-свободен и някак по-тарикат.
Сетне дойде време за политическия конфуз. Делегацията отвися петнадесетина минути пред кабинета на московския кмет. Паркетът там напомня символа на НАТО и някой си спомни как Соломон Паси се бил пошегувал с домакина си преди години. Но тогава дипломацията ни също беше тарикатска: в Либия тиха, в Москва по-шумна. Сигурно затова сега ни караха да чакаме. Остатъкът от деня премина в срещи. Руснаците се интересуваха защо са ни притрябвали американските бази и защо продаваме оръжие на Грузия, тоест питаха за България, която бяха загубили. Между отговорите нашият министър подпитваше за газ: все още не бяхме подписали заветния договор. Доколко се разбрахме един другиго не знам, но на изпроводяк цялата делегация барабар с министъра премина по чорапи през граничния контрол. На летището не знаеха, че сме VIP. Протоколен тормоз или гаф на посолството, не стана ясно. Остана усещане за двустранна обида. И голямо объркване у всички в самолета. Бяхме тръгнали за едно място, а пристигнали на друго. Като в песента на Гурченко: „Заминах за Ленинград, а пристигнах в Санкт Петербург”.
Ясно е едно: България вече е част от геополитическия Запад и това е успех, но остава икономически и емоционално свързана с Русия, което е факт. Енергийната зависимост е даденост и за дълги години напред. Русофилията е част от лявото наследство, макар днешна Русия да е държавно-олигархична. А русофобията е conditio sine qua non за принадлежност към дясното. Нещо като Стокхолмски синдром: десните мразят Русия, но без нея не могат. Те са това, което тя не е. Разбирай демократи.
Затова подобието на избори в Русия отприщи вдъхновението на десните тенори в България, пък и другаде по света. Едногласният им хор е в смущаващ дисонанс с очевидната популярност на Путин, която признават всички критици на режима. Възможно ли е десетки милиони руски избиратели да не схващат това, което е проумяла дори родната десница? Логично ли е Кондолиза Райс да милее за руските бъднини повече от мнозинството руски граждани? Остава ни да решим дали приемаме на доверие шумната угриженост за руската демокрация /която наистина бере душа/ или да потърсим по-убедителни обяснения. Конформистката интерпретация е навсякъде във вестниците, затова ще формулирам тази, от гледна точка на политическия реализъм.
Безпогрешният Бисмарк твърди, че „Русия никога не е толкова силна, нито толкова слаба, колкото изглежда.” Комунистическият „трети Рим” рухна на върха на военната си мощ в края на миналия век, удари дъното при Елцин. Сетне Русия възкръсна, когато по-наивните я бяха отписали. Конюнктурата се променя, но закономерностите се потвърждават. Друг проницателен политик, последният стълб на Романовата династия, премиерът Столипин казва: „либерализацията на законите в Русия може да се проведе единствено при затягане на режима.” Манталитетът на мужика бърка разкрепостяване със свободия, а разпасването поражда анархията. На 2 декември руснаците избраха стабилността и просперитета в ущърб на демокрацията и свободата. С широк национален консенсус. Кампанията беше бутафорна, изборите съмнителни, но настроенията са очевидни и признати дори от остатъчната опозиция и външните експерти по Русия. На бала на глобализацията се появи нова дама: възедричка, с огромна зестра, неудобна партньорка за танци, защото все ще настъпи някого, своенравна и безпардонна. А основните актьори на глобализацията всъщност не оплакват потъпканата демокрация, а Русия, която загубиха: онази на Елцин, самодейният диригент на духови оркестри, който съзерцаваше бала като алкохолна халюцинация. Разбира се, руският отказ от либерална демокрация поставя под безсрочна ипотека гражданските свободи, но затваря страницата на анархията, която там се свързва с глад, унижения и Чеченска война. Изборът е прагматичен. „Руската история още не е смляла брашното, от което може да се изпече хлябът на демокрацията”, казвал един интелигент преди стотина години. Очевидно има още за мелене.
У нас „хлябът на демокрацията” е клисав на вкус. В брашното ли е проблемът? Преди години Андрей Кончаловски изтъкна трудното съвместяване на православие и либерална демокрация. Недоверието към богатия е кодирано в нашата ценностна система. Има и национални особености. В Русия всички интелектуални грипове се изживяват като религия. У нас те събуждат мимолетен ентусиазъм и трайна мнителност. В Русия те периодически пораждат „руски бунтове, безсмислени и безпощадни” /Пушкин/. У нас се оплитат в андрешковски усуквания.
Българската демокрация бе избор на елита, някое време споделен от обществото. Днес тя е алиби на елита и празна дума за обществото. Прокрадват се щения за силна ръка. Предлага ни се такава. Руската рецепта у нас обаче би била в диахрон с националната перспектива на европейска България. Държавните институции са оплетени в неформалните мрежи на политици и бизнесмени, които никоя силна ръка не може да разкъса. Налага се конституционна реформа, но този път подета не от елита, а от гражданството. За целта българите трябва да осмислят себе си, за да пригодят институциите към националната си специфика. Тъй както го сториха руснаците.
05.12.2007 12:05
05.12.2007 12:54
05.12.2007 13:13
05.12.2007 14:27
05.12.2007 16:54
05.12.2007 17:30
аз искам на земята.
За любовта
живота си ще дам,
за свободата
ще дам и любовта.
08.01.2008 13:10
но като се базира на грешни аксиоми :)
Драги ми Иво, би ли ни обяснил в какво е демократичноатта на режима у нас?
или ако ти е по-лесно у новия Голям брат - САЩ?
Статията иронизира тъкмо тази погрешна аксиома. Може би не съм го направил достатъчно ясно, щом съм оставил погрешно впечатление...