Иво Христов

 

Вирусите на 68-ма

 

Прихванете ли вирус, все се намира някой угрижен роднина или приятел, който да ви насърчи да потърсите доктор. Вирусът нерядко надхитрява организма и поражда усложнения, понякога и по-трайни увреждания. Някое хронично покашляне може да ви отрови живота с години. Впрочем София напоследък бъка от вируси. Годината е високосна, богата на трусове и неприятности. Като далечната 1968-ма, която не слиза от страниците на международния печат през последните седмици. Тогава планетата е поразена от глобален политически вирус. Той има всевъзможни мутации. Днес кръгли маси, статии и дисертации ознаменуват 40-тата годишнина от „събитията от 68-ма”. За едни това е Пражката пролет и глухият глас на Дубчек призоваващ към „социализъм с човешко лице”. За други изстъпленията на богатите синковци в Сорбоната срещу морала на родителите им. В Германия покълва „оловното време” на терористите от фракцията на Баадер-Майнхоф. В Америка чернокожите припознават своя Кинг, с реформаторското име Лутър и „една мечта”: да се надмогне расовата сегрегация.

У нас въпросната година е по-скоро невзрачна. След световния младежки фестивал в София гъзарите тръгват с джинси втора ръка, а тук-таме влюбени двойки се одързостяват да се целуват страстно по пейките като мимолетно навестилите страната ни техни връсници. През 68-ма България е на страната на реакцията и участва в задушаването на пражките илюзии със силата на оръжието. При пълна обществена апатия. Проявите на бунт и дисидентство тук са редки и незначителни, напомнящи прашинки, попаднали за кратко в лъча на историческия прожектор. Съществува нещо като градус на националния бунт, но факторите, които го определят са много и разнородни, тъй че не можем да извлечем формулата му. Видно е обаче, че да речем Гърция кипва лесно, Франция не спира да къкри, а България възвира само при много висок, почти теоретичен градус. Сигурно затова у нас 68-ма преминава безметежно, докато в Берлин, Варшава, Чикаго и Париж улицата надига глас.

Преходът ден след ден ни доказва, че несъстоялата се „нежна революция” е развила в родната демокрация нещо като синдром на имунна недостатъчност, който я прави податлива на всякакви вируси. Корупция, изборна апатия, купуване на гласове, политическо безочие, националнихилизъм, национализъм: всички без изключение ни се лепят. Подобно на закъснялата шарка тези заболявания в 2008-ма са много по-изтощителни за организма на нацията, която си плаща за несподеленото демократично детство на Европа, когато е могла да пострада с другите, но пък да придобие устойчивост към средата.

Бунтът обаче е чужд на нашите обществени нрави и не може да разчита дори на съчувствен поглед у множеството, какво остава за нещо повече. Нерядко „дисиденти” тук титулуваме хора, които са просто психологически несъвместими с всяка общност, люде опърничави и маргинални.

Понякога бунтът е изкусителна поза за суетния, който скрито се любува на решителните си жестове и искрометните си фрази. Но дори този сурогат на бунта е рядкост по нашите земи. В Париж е хроничен.

Ако Пражката пролет е общият знаменател на източноевропейската съдба през 1968г., то парижкия месец май на същата година ни изглежда някак чужд и далечен. Последствията от него обаче ни засягат пряко, защото променят порядките в европейския дом, който вече обитаваме, макар засега да пристъпяме притеснено във фоайето.

В майските дни на 68-ма Франция преживява историческа треска, а зажаднели за емоции студенти откриват, че „Под паважа е плажът”. Паветата в Латинския квартал /по-малки от нашите и с остри ръбове/ стават оръжие в ръцете на младежите при уличните сблъсъци с полицията, а гражданите газят в пясъка между бордюрите и утоляват недоумението и възбудата си с оживени разговори покрай импровизираните барикади. Спорят „за” и „против”, а менюто от теми е неограничено: феминизма, университетската автономия, безбрачното съжителство, войната във Виетнам, минижупите, Фидел Кастро, хомосексуализма, леките дроги, контрацептивите и прочее. Зад всяка теза се оформят спонтанни лагери от застъпници, докато от нейде не се появи полицията, доставчик на най-скъпоценната „революционна” стока: адреналинов шок и сълзотворен газ, който студентите вдишват с едва-що прикрито опиянение. Кашлицата от първата цигара бледнее пред страдалческия хрип за „революцията” и сълзите, които рукват мигом. „Революцията” версия Париж ’68 е турбо-купон по днешните стандарти. С много ентусиазъм и неясна цел. По вратите на аудиториите висят ръкописни табели „Тук се прави любов”, а дендита с червени ленти на ръкавите се разпореждат в кулоарите. Най-гласовитият от тях е Даниел Кон-Бендит, тенорът на Сорбоната. Във факултета по медицина стачката е оглавена от Бернар Кушнер. В Нантер философът Андре Глюксман организира публичното поругаване на аполитични студенти, които не споделят радикалните му възгледи. Младежите, повечето синове на заможни семейства, презират родителите си и патерналистката сянка на генерал Де Гол. „Еснафските сълзи са Божествен нектар” скандират гневните синчета, а генералът е наречен просто фашист. Затова мнозина считат че за събитията от 68-ма верният ключ не е политологията, а психоанализата. След седмици на хаос Де Гол изважда униформата си от нафталина и в паметно телевизионно обръщение обявява „края на междучасието”. Вълненията стихват. Дискредитираната от вандалски изстъпления левица ще чака още дълги 13 години, преди да дойде на власт, а разкрепостяването на обществото ще се случи чак при Митеран в началото на 80-те.

Днес бунтарите от 68-ма са жертви на изумителното чувство за ирония на Историята. Кон-Бендит е евродепутат, част от онзи благоденстващ елит, който гради Вавилонска Европа от Атлантика до неясно къде. Кушнер загърби партията си, за да стане министър, след като години наред бабува на независимо Косово като наместник на ЕС в провинцията. Съпартийците му се отрекоха от него. Глюксман е въздигнал мрънкането в кредо и след години на маоистки проповеди, сега пледира чеченската кауза. 

Историческото време е като фотографски проявител, отмива фалша и изважда наяве само автентичното. В случаят с 68-ма истинският мотор на бунта е революционното позьорство, което остарява като тъжна карикатура.

Общественият трус обаче проветрява атмосферата на цяла Европа и доказва нуждата от разкрепостяване. Днес то е факт, със спорни решения и грешки, но при все това с гаранция за достатъчен обществен имунитет.

У нас се псуват на „педал”, но богоговеят пред по Азис. Феминизмът разкудкудяква сутрешния ефир,  минижупът е рутинно работно облекло. Сексистките шегички се възнаграждават с дежурен кикот. Леките дроги вече дори не са шик. Но това са само проявените вируси. Задават се други, непреболедувани.

Защото бунтът е треска, от която бягаме. А конформизмът е увреждане, с което сме се примирили още по паспорт..  

 

 

Други статии от същия автор на leroisalomon.blog.bg

има качество-втори принцип на Хермест Трисмегист. Седи в основата на астрологията.
Иначе казано-"Такива бяха времената"-из речта на Славчо Трънски през 89та, след падането на бай Тошо.
Пак си написал симфония!

Две щастливи крави общуват:
Едната казва:- Мууу .
Другата -Ех,взе ми думата от устата...

Браво,Иво,на 65г съм,но не съм чел нещо по-точно.
"Симфония" хич не е грешна оценка!Дерзай!

Награда за журналистика на Европейския парламент
Краен срок: 15 май 2008 г.
Първата награда за журналистика на Европейския парламент ще бъде връчена през 2008 г. Тя ще бъде присъдена на журналисти, които са работили по важни въпроси на европейско ниво или са допринесли за по-доброто разбиране на европейските институции и/или политиките на ЕС, съобщи пресслужбата на ЕП.
Наградата на Европейския парламент за журналистика се присъжда на журналисти, които имат изключителен принос за изясняване на значими теми на европейско равнище или са насърчили по-доброто разбиране на институциите или политиките на Европейския съюз. Тя ще се присъжда в дух на зачитане на медийната свобода и плурализъм и в контекста на желанието на Европейския парламент за подобряване на комуникацията между институциите на ЕС и европейските граждани
. Наградата ще се връчи в четири категории: печатни медии, радио, телевизия и интернет. Победителят от всяка категория ще получи 5 000 евро.
Самостоятелни кандидати или екипи до 5 човека ще могат да участват със статии или репортажи, които могат да са както еднократни, така и поредици. Материалите трябва да са публикувани или излъчени между 1 май 2007 г. и 30 април 2008 г. на един от официалните езици на Европейския съюз. Всички кандидати трябва да са граждани или жители на държава членка на ЕС и да са регистрирани журналисти.

https://www.eppj.eu/EPPJ_bg.html

Това ми напомня на един от принципите за контрол на тоталитаризма. Медиите са една изключително властваща система. Ето как ЕП и ЕС си вдига акциите сред народа :)