Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
03.08.2008 14:50 - Франция 1968: голямото междучасие на Историята - хроника на събитията за сп. "Л`Еуропео"
Автор: leroisalomon Категория: Политика   
Прочетен: 3705 Коментари: 0 Гласове:
0

Последна промяна: 26.10.2013 21:41


Иво Христов

1968: голямото междучасие на Историята

 

 

За Франция 1968 година започва като предходните девет. С обръщението на генерал Шарл Дьо Гол в ефира на националните медии. Великият мъж е вече на 78, но реформаторската му енергия не знае граници. Наследената от него държава е коренно преобразена. Франция е президентска република, простила се е с колониалното си минало, а динамизмът й смайва света. Конкордите на „Ер Франс“ прекосяват Атлантика по-бързо от скоростта на звука, клекналите ситроени DS, по-популярни като ситроен Дьо Гол, са символ на автомобилния шик в цяла Европа. Франция вече е в клуба на ядрените държави и на международната арена говори със собствен глас. Културното й сияние прониква в американските университети. Светът чете Сартр, Камю, Саган и Гари. Брижит Бардо е планетарен секссимвол. Киносалоните немеят пред виртуозността на Трюфо и Шаброл. Годар гради киноесета с образи и звук. Прожекциите му събират пъстро множество от дългокоси студенти с джинси и сака с тесни ревери.
Той вече е направил пророческата лента „Китайката“. Във филма група френски младежи маоисти правят утринна гимнастика под звуците на революционни маршове, а денем изучават „Червената книга“. Живеят заедно в импровизирани комуни, битът е скромен, нравите свободни. Пари не липсват, но представата за студентски шик е в общежитието, слободията и споделените каузи. Годар открива новото градско „племе“ преди властта. Във Франция се пръква поколение от индивидуалисти, което отказва да прегърне бляна за национално величие, проповядван от Генерала. Младите хора разсъждават в друг мащаб, героиката на голисткия епос ги потиска. Те нямат нужда от наставления и примери, копнеят за свобода там, където тя най-много липсва: в семейството, в университетските аули, в ефира, който е държавен монопол. Дьо Гол напомня преуспял нотариус, който мечтае да прехвърли на синовете си солидната кантора, докато те потъват в свободен живот далеч от правилата. Общественият диалог е в мъртва точка. Повечето медии са консервативни, радикалната лява преса проповядва комунистическата догма. Затова пък в кафенетата и аудиториите прехвърчат искри.

 

На 8 януари 1968 пъстрото студентство в парижкото предградие Нантер се тълпи около новопостроения университетски басейн. Министърът на младежта и спорта Франсоа Мисоф открива съоръжението с кратко изложение на правителствената програма за младите. От множеството го апострофира невисок, русоляв младеж с енергична жестикулация. Даниел Кон-Бендит е неформалният лидер на студентите в Нантер, учи социология. Интересува се защо в младежката програма на кабинета няма нито ред, посветен на секса. Министърът, преподавател по японска култура, отвръща със самурайска невъзмутимост: „Ако имате подобни проблеми, можете да ги облекчите, гмурвайки се в басейна.“ Отговорът му отприщва буря от възмущение и публично жегва самолюбието на Даниел, който впрочем е любимец на студентките. Следват месеци на стихийни брожения в Нантер, които скоро се пренасят в Сорбоната и наелектризират академичната общност в цяла Франция. Организациите никнат като гъби: „Комитети в защита на Виетнам“, движение „22 март“ (оглавено от Кон-Бендит), студентски федерации, анархистки и маоистки групи. На 20 март неколцина младежи извършват погром над парижкото седалище на „Американ Експрес“. Скоро след това промаоистка масовка в Нантер освирква и изгонва депутата-комунист Пиер Жюкен, дошъл да търси контакт със студентите. Бунтарите не искат опеката на червената партия, която в очите им е част от статуквото. Класовият прочит на обществото не ги задоволява, защото пренебрегва индивида от кръста надолу.

Докато в аулата на Франкфуртския университет три разголени студентки притискат с гърдите си смутения професор Теодор Адорно, в Париж мъжете, обитатели на студентското градче, настояват да им бъде разрешено да посещават общежитията на девойките в съседство, което вътрешният правилник изрично забранява. В последните месеци разкрепостената любов е тема на всяка дискусия. Контрацептивната таблетка е легализирана от 1967 година, СПИН-ът е още далеч и младите навлизат „в блажените години на свободната любов“, както с носталгия си спомня Франсоаз Саган.

 

Размирният май 1968 започва с внушително шествие на комунисти, социалисти и синдикалисти по повод Деня на труда. Студентите странят от традиционните чествания и броят часовете до 6 май, когато Кон-Бендит и други петима от колегите им, прочули се като „бесните от Нантер“, са привикани пред университетския съвет. За да изпреварят събитията, поддръжниците на бунтарите свикват митинг в двора на Сорбоната в тяхна подкрепа. По искане на ректора полицията разгонва митингуващите. Студентите обаче отказват да се разотидат и нощта на 3 срещу 4 май преминава в яростни размирици из Латинския квартал, при които силите на реда арестуват близо 600 младежи. Лидерът на комунистите Жорж Марше ползва случая, за да си разчисти сметките с вироглавите бунтовници в редакционна статия в партийния орган „Юманите“. Марше заклеймява „германския анархист Кон-Бендит“ (Даниел е син на германски евреи, имигранти във Франция). Генсекът изобличава „синовете на едрата буржоазия, които скоро ще угасят революционния си плам, за да поемат управлението на бащинията си“. Времето ще потвърди думите на Марше. Събитията обаче ескалират часове по-късно, когато част от арестуваните размирници биват осъдени по бързата процедура, а четирима отнасят по два месеца затвор при строг режим.

В тази високоволтова атмосфера на 6 май Кон-Бендит и петимата „бесни от Нантер“ се явяват пред университетския съвет, уловени ръка за ръка и пеещи „Интернационала“. В очакване на решението, което трябва да бъде произнесено до дни, в Латинския квартал същата нощ се издигат първите барикади, а полицията арестува нови 400 размирници. Учебните занятия в повечето университети са безсрочно отменени, а Париж заживява в ритъма на студентските протести. Обществото е разделено. Жан-Пол Сартр, Маргьорит Дюрас, Жак Лакан, Натали Сарот и други прочути пера подписват петиция в подкрепа на студентските искания, които впрочем остават неизказани. Група интелектуалци, сред които католическият романист Франсоа Мориак и Нобеловите лауреати Франсоа Жакоб, Андре Лвов, Жак Моно и Алфред Кастлер призовават Дьо Гол да предприеме стъпки за умиротворяване на разбуненото общество. Генералът обаче мълчи, премиерът Помпиду е на официално посещение в Афганистан. Случва се тъкмо обратното.

На 8 май в реч пред парламента министърът на образованието Ален Пейрефит заявява, че „не си струва обществото да обръща излишно внимание на неколцина развилнели се студенти“. Следващите дни са белязани от изблици на насилие, при които са ранени 367 души. Междувременно протестите преливат извън академичната общност и към тях се присъединяват ученици от горните гимназиални класове. В много предприятия избухват стачки. Студентите от Кан и Ница изпълват крайбрежния булевард в Кан и организират седяща демонстрация на стълбището пред фестивалния комплекс в разгара на годишния кинофестивал. На 13 май под звуците на джаз бенд в двора на Сорбоната започват дебати по университетската автономия. На следващия ден президентът Дьо Гол демонстративно обръща гръб на кризата и заминава на отдавна планирано посещение в Румъния.

На 15 май след края на представлението на американския балет на Пол Тейлър близо хиляда души превземат достопочтения театър „Одеон“ и окачват на фасадата транспарант с текст: „Въображението взема властта в досегашния театър „Одеон“. Вход свободен!“ Студентите обявяват сградата за „форумно място за работници и учащи се, революционна работилница и постоянно действащо средище за митинги“. Театралната програма е безсрочно анулирана. Грандамата на френската сцена Мадлен Рено ги приканва да напуснат театъра, защото „Одеон“ никога не е бил буржоазен по дух и първи е поставял пиесите на Бекет и Йонеско. Студентите остават глухи за аргументите й. „Одеон“ заживява в атмосферата на якобински клуб, в който насред цигарен дим и шумотевици хора от всякакви професии и съсловия спорят по теми в диапазона от презервативите до Културната революция на Мао.

Алкохолът убива, взимайте LSD!

Такова е настроението в „Одеон“.
Зад кулисите някои безгрижно се отдават на любов, а разгорещените им страсти стават публично достояние. Благородните каменни фасади в парижкия център се изпъстрят със студентско творчество. „Под паважа е плажът“ се чете край барикадите от струпани павета. „Забраняването забранено“ е сред крилатите лозунги на опияняващото безвластие. Друг един блести с простодушната си откровеност: „Не се оставяйте да ви досаждат, досаждайте на другите“. Студентите организират и две неуспешни шествия до завода на „Рено“ в Биянкур в опит да приобщят работниците към каузата си, но се натъкват на отпора на прокомунистическите синдикати. Въпреки това левите партии и синдикатите сърфират по вълната от протести и обявяват всеобща стачка на 18 май. Същия ден Дьо Гол се прибира скоропостижно от Букурещ.

Генералът е автор на сентенцията, че „когато „Рено“ кашля, Франция я тръшва грип“ и бърза да овладее ситуацията. Фестивалът в Кан затваря врати предсрочно под натиска на режисьори като Клод Льолуш и Клод Бери. „Не можем да си говорим за фартове и крупни планове, когато полицията в Париж бие младежите по мутрите“ – възкликва Жан-Люк Годар. Франция де факто е икономически парализирана, но хаосът от последните три седмици вече поражда ответни реакции. Поддръжниците на Дьо Гол надигат глава и организират многолюдни контрашествия. На 22 май Националното събрание отхвърля вота на недоверие към кабинета на Жорж Помпиду, което изважда властта от ступора. На нарочна пресконференция генерал Дьо Гол отсича: „реформи – да, но не и хаос“. В качеството си на държавен глава той насрочва референдуми по работническото и студентското участие в управлението на държавните предприятия и университетите за месец юни. 

Нощта след оповестяването на решението му на 24 май е най-трагичната в карнавалния месец май. В Лион полицейски комисар загива под колелата на един камион, засилен от манифестантите срещу полицейския кордон. В Париж е опожарена сградата на борсата. Кабинетът започва преговори със синдикатите по социалните им искания, с което овладява стачната криза и изключва студентите от националния диалог. Полицията използва краткото пътуване на Кон-Бендит до Германия и му забранява достъпа до територията на Франция. С пребоядисана коса и черни очила лидерът на бунтарите все пак се появява на митинг в двора на Сорбоната на 28 май, но бутафорията с дегизирането е зле приета от медиите, а властите го експулсират.

Бунтът за обществено разкрепостяване угасва като банална социална криза. Правителството, работодателите и синдикатите постигат съгласие за увеличаване на минималната работна заплата, намаляване на работното време и снижаване на пенсионната възраст. 


На 30 май генерал Дьо Гол насрочва извънредни парламентарни избори и обявява „края на междучасието“. Близо милион французи преминават в незапомнено шествие по парижките улици в подкрепа на Генерала. Множеството скандира „Дьо Гол не е сам“. В първите редици са поборниците от съпротивата, писатели като Андре Малро, Ромен Гари и Франсоа Мориак. Последният обаче няма илюзии, че шествието ще спре историческия часовник. „В политиката не можеш да бъдеш щастлив два пъти”, пише в дневника си той. Генералът напразно се стреми да увлече сънародниците си  към хоризонта на националното величие, единственият, който той преследва. Французите вече припкат със ситната, колеблива  и припряна  крачка на клиенти в супермаркет, докато Дьо Гол е обречен да замръзне в своята знаменита широка крачка към величието, тъй както е обезсмъртен на двуметровия си паметник на входа на „Шанз-Елизе” . 

Животът влиза в обичайното си русло, но Франция вече не е същата. Май 1968 бие камбаната на голистката ера и отваря вратата на модерността: пъстра и нееднозначна. Безбрачното съжителство, сексуалната революция, консуматорското общество, индивидуализмът и хедонистичната етика заявяват себе си. Отварят се нови хоризонти, покълват нови проблеми. Понякога Историята преподава своите уроци в междучасието.




Гласувай:
0
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: leroisalomon
Категория: Политика
Прочетен: 1517469
Постинги: 158
Коментари: 563
Гласове: 1063
Календар
«  Декември, 2020  
ПВСЧПСН
123456
78910111213
14151617181920
21222324252627
28293031