Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
23.01.2009 12:04 - Дисиденти през зимата
Автор: leroisalomon Категория: Политика   
Прочетен: 2921 Коментари: 1 Гласове:
0

Последна промяна: 27.01.2009 12:31


Иво Христов

 

 

Дисиденти през зимата

 

Оредели и без илюзии някогашните събеседници на Митеран почетоха 20-годишнината от знаменитата закуска с президента. Зимни размисли за демокрацията и политиката.

 

 

Звучи като виц, но ми го разказаха като истина. Веднъж чужд държавник попитал Живков „имате ли дисиденти в България?” „Имаме, разбира се, отвърнал той, но у нас им викаме шушумиги”. На това място отнякъде ми се счу прословутият живков хохот.

Преди 20 години президентът Франсоа Митеран покани дванадесет мислещи българи на многозначителна закуска в посолството на Франция. Дисиденти ли бяха или шушумиги? Въпросните люде нямаха пророческия ореол на Солженицин, нито изобличаващия патос на Буковски. Не притежаваха политическия нюх на Валенса и  интелектуалната аура на Сахаров. Шушумиги обаче не бяха. Имаха талант и човешка почтеност, на която не изневериха по-сетне.

Митеран бе артист в политиката, възпитаник на йезуитски колеж и мълком все беседваше с Историята. Надяваше се от дванадесетте инакомислещи да излезат дванадесетте апостоли на българската демокрация. Повечето се постараха, но времената не бяха благодатни за благи проповеди. Митеран искаше тайната вечеря да се състои у нас като явна закуска, за да легитимира свободомислието, а събитието да се вгради в митологията на демократична България. В това несъмнено успя, щом 20 години по-късно честваме събитието. Най-подир френският президент хранеше благородната амбиция да стане кръстник на възродената ни демокрация. Тук, уви, не сполучи. България си хареса кръстници по образеца на Марио Пузо.

 

Интелектуалците: двадесет години по-късно

 

В понеделник, подобно на мускетарите на Дюма двадесет години по-късно някогашните инакомислещи се събраха в посолството с един друг Дюма, Ролан, най-близкият приятел на Митеран и външен министър по време на въпросната закуска. Той приветства гостите и ги нарече „оцелелите”. Май не подозираше колко е прав. Въпросът не е в това кой е жив и кой се е споминал. Около масата бяха събрани все хора стойностни, с обичайните човешки слабости, но с една непростима за прехода отлика: в последните години никой от тях не врещеше в истеричната партитура на бесовете. Там бяха „предателят на десницата” Желев, „ренегатът на левицата” Николай Василев, очилатата Копринка, тарикатът Вагенщайн и „духовният олигарх” Светлин Русев. Всички заедно „комуняги и перестройчици”...Дали не пропускам и някой „педераст”? Тъй или иначе това са само част от дамгите, които гостите на Митеран отнесоха за последните две десетилетия от своите сънародници.

Сетих се за един техен колега, който някое време имаше по-несретна съдба: сатирикът Марко Ганчев. Оратор от първите демократични митинги, Ганчев скоро осъзна, че е излишен на революцията и се оттегли в Горна Диканя. Местните не го приеха ласкаво. Бива ли интелектуалец в Граовско?! Ганчев заживя в полуобсада зад стобора на къщата си. Граовчани го тормозеха с чалга на макс и уплашената муза на Марко го заряза. Сатирикът на свой гръб се убеди в думите си, че „свободата на словото е свобода и на глупавото слово”.

 

 

 

Талейран, знаменит сървайвър от всички трусове след Френската революция и слуга на няколко режима твърди, че „политиката се заключава в изкуството да възбуниш народа, преди да го употребиш за свои нужди”. Инакомислещите сториха първото, преди други, по-делови люде, да насочат енергията на страстите български в изгодно за тях русло. Днес дисидентите, наши и чужди, са като поуплашени родители. Отчуждени от демократичната си рожба, те все пак се насилват да се гордеят с нея. „ Някога живеехме с илюзията, че ще се измъкнем от капана, сега знаем, че това не е никак лесно” подметна Вагенщайн. Едва-що освободени от политическия капан, всички сърдечни демократи, леви и десни, бяха погнати от всевъзможни бесове, лични и обществени. Затова нашенските мускетари на демокрацията осъзнаха житейското правило на прехода: „един срещу всички, всички срещу един”. Pardonnez-moi, Dumas!

 

Мъдростта на Сфинкса

 

Митеран бе просветлен монарх без корона. Викаха му Сфинкса, заради поразителното хладнокръвие, и Макиавели, заради интелектуалния му цинизъм. Или просто Тонтон /на фр. чичко/, заради патриархалния му авторитет и удивителен усет за мяра във всичко. Глупаците го мразеха заради интелекта, амбициозните, защото се изпречваше на пътя им, а вярващите, защото не знаеха какво да очакват от него. Митеран мечтаеше да пренапише обществения договор на Русо с ироничното перо на Волтер.

Беше десен по дух и произход, но ляв по свой избор. Хищник-водач на тревопасните. Владееше играта на господарите, но бе избрал отбора на народа. С огромни условности, разбира се, но факт е, че годините Митеран /les annees Mitterrand/ бяха френската пролет: щастливо време на разкрепостяване, културен разцвет и много надежди, някои от тях сбъднати.

Той бе вещ историк и страстен читател, обожаваше Жид, Валери, Бернанос, Пруст и Достоевски. Вгради сянката си в много музеи, библиотеки, мостове, а заради пирамидата в двора на Лувъра преобразуваха прякора му на Тонтонкамон.

През 50-те Митеран бе управлявал френските колонии като министър, тъкмо по времето когато те обявявали независимост. Оттогава до кончината си мъдрият Франсоа повтаряше, че „народите са като децата, трябва да бъдат еманципирани постепенно”. Дали се е сетил да го каже на въпросната закуска?

Революцията е скок: икономия на историческо време. Обратното на митерановото кредо за постепенната еманципация. Нашата революция бе дирижирана отгоре и демокрацията ни прилича на предсрочно еманципирана тийнейджърка: с големи обувки, несръчно нацапотено червило и чужда рокля с гол гръб, която разкрива и задника. Революциите икономисват историческо време, но всеки бавно трупа лична зрелост, а всички заедно – обществената. Затова революциите са майки на парвенющината.

Митеран нямаше илюзии относно политическото поприще. Тонтонкамон знаеше, че колкото по-високо си в пирамидата, толкоз повече грехове ти се пишат на сметката. Съпругата му Даниел Митеран ми каза, че Франсоа често въздишал с думите: „Роден съм християнин и ще си умра християнин, но виж, междувременно...” В това многоточие е драмата и величието на всеки политик: заложник на ситуацията, отговорен за грешките, но все пак господар на своя избор.

Митеран бе влязал в Елисейския дворец от трети опит, когато мнозина го бяха отписали. Той гледаше на живота като на бавна, дълга река и откриваше мъдрост във формата на дървесните корони. Увличаше гостите си в своите разсъждения, докато ги разхождаше из семейната гора в Жарнак. За него всяка политическа амбиция извън историческата беше дребна, неприлична и недостойна. Митеран мразеше бързите успехи и си имаше максима: „добре осмисленият провал струва повече от откровения успех”. Но той осмисляше провалите си.




Гласувай:
0



1. анонимен - изключителна статия
07.02.2009 19:20
Радвам се,че открих "блога" Ви.
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: leroisalomon
Категория: Политика
Прочетен: 1798607
Постинги: 165
Коментари: 570
Гласове: 1173
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031