Иво Христов

Няма ляво, няма дясно, има простичко и ясно

Постполитиката е като минижупа: на едни стои, на други не, радва окото, но за да се сбъднат надеждите пак е нужна политика.

Борисов го вдигал. На Цветанов му падал. На Станишев не му се получавало. Това не е упражнение по евтин хумор. В пресата няма кой да ни натиска копче „Аплодирай”. Така звучат коментарите на сондажите от последните дни на езика на постполитиката. Понятието отдавна циркулира в останалия свят. На български обаче Гугъл сервира само шепа споменавания. Което не значи, че модата ни е подминала.

Постполитиката върви заедно с безкофеиновото кафе, диетичната кола, безалкохолната бира и електронните цигари. Сиреч менте, с уж благородни подбуди. От оригинала вземаме вкуса, но отстраняваме порока.  

С нарастването на медиаполитиката жестът, лафът, осанката, костюмът вземат връх над тезата и аргументите. Сондажите са текущата котировка на актьорите на политическата борса.

Борисов е постполитик, затова „го вдига”. Новото е другаде. Че не останаха политици с гарантиран произход. На 11-ти ноември Първанов също официално се врече в постполитиката. Обяви края на лявото и дясното, прогласи „експертния характер” на проекта си.

Политическият свян не е ново явление. Наблюдаваме го от десетина години с разните „независими кандидати подкрепени от”. Разбира се, той няма общо с девичата руменина, а по-скоро с ветрилото пред лицето на поизносени блудници. Новото е другаде. Че с годините разломът между тези долу  и  онези горе стана толкова драматичен, че старите междупартийни барикади опустяха, а елитът взе да струпва павета между себе си и гражданите. Политиците осъзнаха, че единствената, все още потенциална заплаха за рахатлъка им идва от гражданското общество. Решението? В ход е активно миниране на гражданския сектор. В него са се прицелили най-малко три проекта: АБВ на Първанов, Движение 21 на Татяна Дончева и смътният експертен проект на Алексей Петров. Там отдавна се ширят и „експертите на прехода”, наукоподобните говорители на старата десница. Пак там, разбира се, е и харизматикът Борисов с неговите Граждани за европейско развитие на България /ГЕРБ/.

Българската постполитика подменя прилагателното политически с граждански и пътем търси да се освободи от лошата репутация на занаята, биографичните грехове на актьорите, от досадната вътрешнопартийна демокрация. От разните там овехтели знамена, идеологии, Бузлуджи, лагери, паметници, Скравени и т.н.

Костов и Доган остават класически политици. Първият екзалтира реститути, русофоби, софиянци. Вторият владее етноса си.

Постполитикът не се обръща към естествения си електорат, класа, съсловие. Той флиртува с целукупната аудитория. От старото взема формата без смисъла, дизайна без идеята, колкото да си докара фасон пред камерите. Борисов, Първанов и БСП прекрачиха в постполитиката.Оттам и абсурдните комсомолци с фланелки на Че Гевара от МО на БСП, оттам и чудноватата хрумка на Вежди Рашидов да възроди мумията на Георги Димитров от восък. И заигравката на Борисов с наследството на Живков, и фалцетната реакция на старата десница, която ще го ковлади пред ЕНП. Има там едни носталгици, които Борисов се опитва да прикотка, пък тук има едни гербери, които най ми били бивши седесари, та затова.

„Целта не е да създадеш организация, а да създадеш ситуация” – така накратко обяснява механизма на постполитиката доказаният гуру в занаята Марат Гелман.

Огласеният от Първанов край на лявото и дясното и възцаряването на експертното обаче е грешка. С тежки за него и страната последици. Причините са няколко.

АБВ спря да бъде „ситуация”, мистерия, очакване, и се материализира в скучна сбирка на политици втора цедка. Това е автоголът.

Що се отнася до заявката на Първанов за надмогването на разделението ляво-дясно, тя е вричане в неолибералния консенсус. С декларацията си президентът сам се отказа да гради политическа алтернатива, но се включи в минирането на гражданския терен. Сега му остава да убеждава електората, че АБВ е най-по-гражданският от гражданските проекти, от което едва ли ще кипне политическото либидо на избирателите.

Най-сетне заявката за експертност е сбъркана и антидемократична едновременно. Сбъркана, защото българската политика боледува не толкова от липса на експертност, колкото от липса на граждански контрол и участие. И антидемократична, защото предпоставя експертизата като някакъв ценз, с което загърбва масата избиратели. А тъкмо на тях говори Борисов всеки ден в новините.