Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
01.12.2008 14:35 - "Не е като едно време, а?" - статия за в-к "Култура"
Автор: leroisalomon Категория: Политика   
Прочетен: 3623 Коментари: 10 Гласове:
0



Иво Христов

 

Не е като едно време, а?

 

Трамваят на социалистите или патетичната пародия на една загърбена кауза

 

Предконгресният клип с трамвая разклати утаени спомени в подсъзнанието на българите. На престарелите припомни епохата на еднооките трамваи в 300-хилядна София, които децата имали за атракцион. За по-младите черно-белият клип е окъсняла честитка от миналото, когато киното вълнуваше нашенците и раждаше крилати фрази. Десните с упоение анализираха нелепиците в късометражката: празен трамвай, десен завой, самотен дядо с идеали.

Ако PR-ът е магия, то видно е, че социалистите са доверили образа си на стажант-магьосници. От година-две те се опитват да ни продават левицата

като лаваца. Идеите бяха стрити на груб прах за еспресо-консумация /стават и за турско/. Сега им търсят атрактивна опаковка. Амбалаж за вакуумирани идеи. Защото думите „солидарност” и „справедливост” са „годни за употреба до /виж опаковката/ парламентарни избори 2009”.

У мен клипът съживи детски спомени. Прелистих семейните архиви. Дядо ми беше трамвайджия. Имам негови снимки от 40-те, с мундир и фуражка пред подобна, а може би дори същата тази мотриса. Да го нарека комунист, ще е незаслужен семантичен подарък за десните лумпени. Споменавам го само, за да не си губят времето да четат нататък. На тях определението комунист им носи универсално просветление. В интелектуалните си пътешествия благоразумният човек слиза на безопасна спирка, преди влакът да го отведе в меандрите на етиката, историята и психологията, където липсват еднозначни обяснения.

 

Дядо ми, трамвайджията

 

Дядо ми се бе метнал млад на влака на историята /като дубльорът на Ламбо в клипа/ и с добродушна усмивка споделяше, че нямало събитие от ХХ век, в което да не е участвал. Бе хванал гората през септември, но в далечната 1923г. В родата ни са все поборници. В дома на дядо ми понякога се хранели с джанки, но пък имали платинена чаша от руския император Николай II за шипченските подвизи на прадядото-опълченец. Старецът доживял до към Балканските войни, но едва връзвал двата края. Другият ми прадядо пушел букова шума. Нямал пари за тютюн. Под турско бил четник, но и него забравили. Най-подир собственият баща на дядо ми бил юнкер в София, когато избухнало Илинденското въстание и тутакси минал границата. От него е останала само една овална фотография. Гробът му е някъде в Македония. Дядо го връзвали за каруцата, та да не го пребори съня на път за нивите, които орял от малък. Ако мизерията ви идва в повече, моля за извинение. Който има търпение за измамен „Сървайвър”, все някак ще понесе и кратък автентичен разказ за борбата за оцеляване .

При такъв живот не е чудно, че дядо Иван прегърнал утопията. Комунизмът бил най-модерната, илюзорна мечта за щастие в онези години. Като зелената карта за българина от 90-те или наивната вяра във „невидимата ръка на пазара”, която твори добро, за средния американец от същия период.

След въстанието от 1923 Иван на бос крак докретал до София, за да влезе с прилични обуща в града и да се слее с анонимното гражданство в очакване на амнистия. Брат му загинал от инквизиции в полицията. Бил едва на 16.

Някое време дядо ми живял в Борисовата градина. Поминувал от надничарство. Преживял какво ли не: нелегалност, обиски, убити приятели, разпити от самия Гешев. И така двадесет години до преврата през 1944г. Отказал шефски пост в милицията. Застъпил се за неколцина почтени бранници, нарочени за фашисти от новата власт. Най-подир защитил грамотни инженери-трамвайджии, подгонени като „буржоазни елементи”. Погнали и него. Баба ми обикаляла някогашните му съратници, някои от които му дължали живота си. Един от тях, бъдещ премиер, я отпратил с думите „като няма акъл, да троши камъни”. Разминал се с лагерите, но изпаднал в немилост.

През 80-те отиде на свиждане на своя съратничка, ВИП-комунистка, която гаснеше в правителствена болница. Върна се огорчен от номенклатурния оазис, чийто праг дотогава не бе пристъпвал. Нямаше илюзии и като смирено мъдрия Волтер се задоволяваше да копае градината си. Но и цинизмът не му беше по душа. Идеалът му бе круширал, утопията се бе изродила в бюрократизъм и безпътица, но той си оставаше ратник на своите ценности.  
В първите години на демокрацията пращаше по някоя супа на осиромашали пенсионери от квартала, докато по-младите се редяха за вестници. Отиде си близо столетник.    

 

Битпазарът за бракувани илюзии

 

Преди години до входа на Червения площад в Москва попаднах на патетично зрелище. Насред импровизирания битпазар за книги и ретросимволика един млад комунист бе разпънал малка бохча на мокрия, декемврийски паваж и продаваше странна селекция от книги: Гурджиев, Блаватска, Протоколи на Ционските мъдреци, ширпотребна астрология и класици на марксизма и ленинизма. Комунистическата утопия бе заела полагащото й се място на битака на интелектуалната шарлатания. Книжарят-комунист ораторстваше стари лозунги през един мегафон, но гражданите безучастно го подминаваха.

На входа на площада чуждестранни туристи се снимаха с двама двойници на Ленин и Сталин, само на двеста метра от мумията на автентичния вожд, която почива в мавзолея. В пронизващия вятър на руската зима група американци побърза да си купи ушанки със сърп и чук на кокардата от един амбулантен търговец.

Комунистическата утопия угасваше като дизайн и залъгалки за туристи. Тогава /беше в средата на 90-те/ просветлените четяха „Краят на историята и последният човек” на Фукуяма. Днес въпросният опус също е заел своето невзрачно място на битпазара за бракувани илюзии, редом с неоконсервативната плява от последните години. Марксизмът се възраждал, тръбят медийните лаладжии. Твърдението е спекулативно. Марсисткият анализ се връща на мода, но не и утопията.

 

Конгресът на консолидираната безидейност

 

Ако всички обсъждаха клипа, то малцина запомниха с нещо конгреса на социалистите. Цялата предконгресна кампания представляваше серия от сеанси по партийна каланетика. По сигнал от президиума делегатите протягаха бавно ръце и утвърждаваха разни документи. Прави едно, прави две. „Противвъздържалисеняма” смутолевяха председателстващите. На националният форум не беше по-различно. Оживлението настъпи едва при избора на ново ръководство. Делегатите си прехвърляха листчета с инструктаж кого да подкрепят спуснати от няколкото партийни барони. Разменяха ги с конспиративна дискретност, с каквато, допускам, дядо ми е раздавал позиви. Ценностният дебат бе смутолевен между другото. От трибуната лидерите пледираха един след друг за консолидация. В кулоарите делегатите коментираха клипа. Някои с неразбиране, други, по-млади, с наивно задоволство, че са попаднали в полезрението на медиите.

В битката за овладяването на новия Национален съвет на БСП надделя старият апарат. Опитът на младите да компенсират идейния вакуум с активен PR не сполучи. Билбордове, оупън-еър партита, чатове и клипове не успяха да разкършат снагата на столетната партия. Провокираха, но не привлякоха гражданите.  

Впрочем кризата свари неподготвена левицата в цял свят. Тя от две десетилетия се движи в обоза на глобализацията и не успява да измисли друго, освен да сипе нещо за ядене в копанката на най-окапалите в колоната. Днес световната криза й задава въпроси, на които тя няма ясни отговори. За държавата? За обществените услуги? За безконтролната миграция на анонимните капитали? За новата потребителска етика и отношението към природата? Левицата конфузно мълчи. Срамува се от културата на консумацията, в чието утвърждаване има принос. Не дръзва да ограничава комфорта на работодателите, готови от ден за други да потеглят към гостоприемната Азия. Световната левица страда от атрофия и безидейност, какво остава за нашата?

БСП е в олигархичен шах. Идейни алтернативи липсват. За персонален щурм е ниприлично да се отваря дума в месеците преди изборите. Засега лобитата маневрират подмолно, позиционират се, заемат плацдарми, всичко това под знака на единството. Затова и истеричните апели към консолидация. В името на какво? Не се намери делегат, който да зададе въпроса...

Премиерът запазва сложен баланс между партийните барони. Подкрепата им е под условие. Потвърждаването му на поста председател със саддамовско единодушие / 97,47%!/ не развързва ръцете му, а го избутва на авансцената в навечерието на критични избори. Битката между апаратната рутина на старите и PR-алтернативата на младите се ограничи с шушукания в кулоарите. Делегатите заложиха на консолидираната безидейност.

За финал премиерът представи книгата си „Защото сме социалисти”. Стажант-магьосниците разнесоха мълвата, че я написал за пет дни преди конгреса. Познавам Станишев като четящ и разумен човек и не вярвам слухът да е истина. Инак печели конкурса за най-бърз писател. Дядо ми имаше романен живот, а го описа на няколко страници, които лежат в чекмеджето. Днес пишат книгите за пет дни! „Не е като едно време, а?”

 




Гласувай:
0
0



1. nakom - Чудесно написано
01.12.2008 19:41
поздравления
цитирай
2. chara - Много, ама много тъжни
02.12.2008 12:17
констатации!
Но пък имаш невероятни попадения като лексика ...
Браво!
цитирай
3. анонимен - Като четох за дядо Ви...
02.12.2008 12:46
се сетих за нещо, което не разбирам, а ми е интересно и отдавна се чудя: единият ми дядо е от много бедно селско семейство и завършва гимназия в близкия малък град с "царска стипендия", жена му пък, моята баба, е от богато и весело селско семейство, където никога нищо не е липсвало и са царяли сговор и любов; защо и двамата, както и множество други хора, така рязко се обръщат към комунизма, стават ремсисти, пропагандатори, саботьори, бомбаджии, партизани и т.н. Нищо ли не се е знаело за "купона" в СССР, царящ 30-40-те години на 20. век? Мода ли е било или просто липса на по-широк културен хоризонт... или пък просто глупост?
цитирай
4. leroisalomon - Едва ли обясненията са прости. К...
02.12.2008 14:34
Едва ли обясненията са прости. Когато стотици милиони, сред които и много от най-просветлените умове, прегръщат една илюзия, значи очевидно причините са били другаде. Несправедливостта е константа и винаги подхранва стремления към справедливост, различни според епохата. "Купонът" в СССР днес е всеизвестен, но до 56-та в свободния свят се просмукват малко свидетелства /Борис Суварин и още неколцина изягали от терора/.
Днес тази илюзия е заместена от други. Успелият днес парадира с джип, след години децата му ще страдат от рак на кожата, ще живеят в безводие и в отровена среда и ще винят за това баща си...По всяка вероятност ще немеят пред глупостта и жестокостта му.
цитирай
5. анонимен - от ...... за Вас
13.12.2008 18:10
Адаш, хубаво пишеш. Какво от това обаче? Керванът се тегли в грешната посока и някой вземе, че се изока - толкоз.
След като си вътре скачай в битката - със сигурност ще те боли и ще сгрешиш, но поне ще си направил нещо.
цитирай
6. анонимен - и пак да пишеш
13.12.2008 21:45
Ало, Адаша,
След като си вътре пич се бори а не обяснявай примиренчески, че това са нещата.
цитирай
7. анонимен - Застрашен вид.
15.12.2008 09:39
Такива хора като автора, с нормални, човешки леви убеждения има много в България. Странното е, че в БСП те са застрашен вид и подлежат на отсртел в името и кефа на 20-тина ватмана като този от клипа.
цитирай
8. анонимен - Един въпрос?
27.12.2008 08:27
Дали обаче другарят Сергей осмисля, когато чете и в какво точно се проявява неговият разум? Поведението му, откакто е на върха упорито говори за противното. Тъжно, но е така...
цитирай
9. leroisalomon - Към анонимен 8
29.12.2008 10:31
Не се наемам да го твърдя...:)

цитирай
10. анонимен - Кочериново
11.02.2009 17:43
Работиме много,

работим от сутрин до здрач.

Но хлеба е малко.

Но хлеба не стига, деца.

И ваште лица

са сгърчени вече от плач.

И ваште очи

са сухи и неми –

такива големи,

мъчително тъжни очи...

И в тех е стаен

ужас свиреп:

Хлеб!

Хлеб!



Послушайте, малки,

послушайте, мънички мои, –

така е днес,

наверно било е и вчера.

И аз, понеже нямам храна,

понеже нямам с какво,

ето на:

ще ви нахраня със вера. –



Ще дойдат години

и ний ще ги стигнем водите

ще впрегнем в бетонен ръкав.

Не ще ги изпуснем, нали?

Ще ги впримчиме здраво.

Ще им кажем:

"Така ще вървите!"

И те ще тръгнат така!



Ще имаме хлеб тогава.

Ще имаме хлеб!

И радост в очите ще имате,

мънички мои.

Имам ли аз,

то значи да има за теб,

имаш ли ти,

то значи да има безброя.



И толкова хубав ще бъде

тогава живота.

И днешната плесен

ще бъде безкрайно далеко.

Ще пееме всички.

Ще пеем, когато работим,

но радостни песни,

които ще славят човека.



И, ако случайно

и аз остарея, тогава

ще гледам от своя прозорец

далечния път,

ще гледам как вие се връщате,

бодри и здрави,

и тихо ще шепна:

"О, колко е хубав светът!"



Така и ще бъде!

А днеска оскъден е хлеба.

На вашите майки

гърдите са сухи сега.

Да хленчим – не ще ни помогнат

и хленч не ни трябва.

Но мен ме притиска

жестока, дълбока тъга. –

За вашто "сега"

е горест стаена във мен.

Ала

не бойте се, деца,

за утрешния

ден!
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: leroisalomon
Категория: Политика
Прочетен: 1187175
Постинги: 157
Коментари: 562
Гласове: 1059
Календар
«  Септември, 2018  
ПВСЧПСН
12
3456789
10111213141516
17181920212223
24252627282930