Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
19.12.2007 10:51 - "Измокрен, гладен, съкратен" - статия от сп."ТЕМА"
Автор: leroisalomon Категория: Политика   
Прочетен: 3168 Коментари: 5 Гласове:
0

Последна промяна: 10.02.2008 11:41


Иво Христов

 

Измокрен, гладен, съкратен

 

 

„Вземи дебелият прът и говори меко”, такава била дипломатическата стратегия на Теодор Рузвелт. Дебелият прът е армията.

Представете си стадион „Герена” пълен до последно. Това е днешната българска армия. Около 39 000 души, барабар с волнонаемните служители: чистачки, секретарки, готвачи и неизброимите склададжии и ключари на още непродадените армейски имоти. А сега си представете стадион „Народна армия”. Той се очаква да побере без проблеми бъдещата българска армия. Между 22 и 29 000 души, каквато бройка вече се обсъжда в политическите среди. Цифра не дотам респектираща. Толкова, казват, ни трябвали. А може би толкоз са мераклиите? Или спестените пари ще отидат другаде? Заплатите не генерират комисионни.  

Едно е ясно. С наборите приключихме преди дни. Военната служба от дълг бе произведена в занаят. С това се скъса още една тънка нишка между българите и държавата им. Излиняла, но дълга. С нея са тъкани Самарското и прочее знамена. Нишката се губи далеч в историята, когато в Европа, тоест и у нас, да не си под байрака било форма на безчестие. В по-давни времена съдът отнемал на престъпниците правото да служат във войската. Но истината е, че в  последните десетилития всички приемахме службата като досадна тегоба. От двадесетина години се появи и племето на емигрантите-уклонисти, които се скатаваха зад граница, в очакване да прехвърлят наборната възраст. Преди да се скъса формално, нишката се бе скъсала емоционално. За някои обяснението е в експлозията на индивидуализма. По моему е по-скоро в отчуждението от държавата: личностите са малко, а „скатавките” – легион. Индивидуализмът е само частично обяснение.

Когато прекрачих портала на школата за запасни офицери в Плевен /1988г./, злочести новобранци, които ни бяха предварили с ден-два вече деряха гърла по плаца с „Велик е нашият войник”. Неколцина с увесени носове скубеха трева между паветата пред паметника на Ботев. Скоро и нас ни причастиха към втория куплет на бойния химн: „измокрен, гладен, уморен, без отдих тича ден и нощ...”. Доктрината тогава беше настъпателна и делниците преминаваха в марш-наскоци, стрелби, спешавания. Цял ден лазехме в калта, а вечер ни наказваха задето ни били кални шинелите. В отпуск ни пускаха с парадни униформи, бели ръкавици и щатни ножове. Цивилните охотно ни вземаха на автостоп. Придавахме тържественост на разни церемонии. Веднъж останахме цял час в позата на Статуята на свободата, а парафинът от факлите се стичаше в ръкавите ни като в китайска инквизиция. Премиерът Гриша Филипов изнасяше безкрайна реч, а гражданството ни гледаше със съчувствие и симпатия.

Сетне доктрината стана отбранителна по почина на Горбачов, а нас ни обърнаха на общи работници. Месеци наред копахме траншеи на полигона в Николаево. Когато молехме полковникът да задейства наличния багер, той отвръщаше: „Що да морим багера, като има школници?!” Военщината ни потискаше и брояхме дните до производството. Всички хитрувахме, но никой не обичаше лентяите. Приемахме казармата като неотвратимо зло.

Втората година се точеше като яблански локум и проклинахме безкрайната служба. Бяхме се клели във вярност на Народна Република България, която междувременно се бе споминала. По отколешна традиция при уволнението всички си хвърлихме чантите през глава, за да видим на кой как ще му тръгне в живота. Някои толкова се изсилихме, че саковете ни паднаха в пропастта до входа на поделението и повече не ги намерихме...Предчувствие за „преход”?!

В университета повечето бяхме отслужили, но имаше и неколцина отложени, които навлякоха униформата чак след държавните изпити през 95-та година. Един от тях замина за Плевен и, не щеш ли, се озова в моята рота и дори в моята стая. След клетвата за вярност към новородената Република България си дойде в отпуск, изпосталял и отвратен. Войската тогава студуваше и войниците ги пускаха по домовете. Виденова зима. Който можел, си купувал отпуските, разказваше завалията. По стаите се въртяла търговия с какво ли не. А някогашният ми старшина бе опандизен за незаконна разпродажба на армейско имущество. Армията също като държавата беше в безтегловност. Генералитетът беше московски, политическите реформисти гледаха към НАТО, имаше и адепти на неутралитета „по швейцарски”. А войниците буквално излежаваха положените им месеци и прибягваха за провизии вкъщи. Едни ги отлагаха, а други емигрираха преди призовката. Държавата ерозираше отвътре, а срещу това армията е безсилна. Никой не копнееше да хариже година и половина от живота си на неясно каква кауза. След настъпателната и отбранителната, сега политици и военни умуваха над нова военна доктрина.

Политическите реформисти логично надделяха и армията взе равнис по НАТО. Започнаха реформи според митичните натовски стандарти. Никой не считаше за уместно да обясни детайлите на обществото. Всяка следваща кота на съкращение се представяше като оптимална. 70 хиляди, 50 хиляди, 40 хиляди. Аргументите варираха: понякога бюджетни /толкоз можем!/, друг път стратегически /толкоз стигат!/, но най-оборотният беше „толкоз ни дават!” На обществото му дотегна от генерали, които вдигат рамене в знак на подчинение, от роти в неугледни полеви униформи и фалшиви оркестри по зари и паради. Дори военният церемониал загуби блясъка си. Престижът на институцията спадна. В очите на наборници и родители армията се превърна в обикновена крадла на време. Затова наборната служба умря преди да бъде закрита. Когато държавата разлюби българите, а те й го връщаха тъпкано.

Изборът на професионална армия и членството в НАТО бяха безалтернативни, което всички политически сили, кои по-рано, кои по-късно, осъзнаха. Далеч по-спорна е възприетата нова военна „доктрина”, която условно можем да наречем „доктрина Гюро Михайлов”. В последните години армията ни все по-неуместно се използва като гарант за външнополитическата ни сервилност. От бутафорната „коалиция на желаещите” в Ирак днес не остана почти никой, но България е решена да държи контингента си, докато не получи изрично разпореждане да се изтегли. Тъй доблестният Гюро, караулен на румелийската милиция изгорял в пламналия пожар, докато упорито чакал „разводящия” да го свали от поста. Същото и в Афганистан.

Тревожи и процесът на икономизация на армията, която се управлява повече като крупно предприятие, нежели като институция-стълб на сигурността. Изправните ни самолети са кът, но войската се сдоби с телевизионен канал. Хеликоптерите плачат за модернизация, а внушителни суми отиват за строеж на армейското НДК. Текат заменки на имоти срещу апартаменти, които едва ли укрепват националната ни сигурност.

Натрапчивият маркетинг на атлантическата идея също насади опасна заблуда в българското общество, тази, че едва ли не можем и без армия, прислонени под натовския чадър. Атлантическият пакт е инструмент от друго време, който също търси да предефинира мисията си към днешна дата. Действията на НАТО в Косово и Македония са симптоматични за отсъствието му на визия за региона в новите условия. Сблъсъкът на турските и американските интереси в Северен Ирак пък са урок, че идилията между държавите-членки не е безусловна даденост.

В мирно време армията тежи колкото държавата, нито повече, нито по-малко. В смутни времена държавата тежи колкото армията. На Балканите времената са традиционно смутни.




Гласувай:
0
0



1. анонимен - Решението
19.12.2007 19:11
Първо, една дребна грешчица - няма как ако си служил 1988-а, Гриша Филипов да е бил премиер. Но това не нарушава чудесния ти текст. Въпросът е, че май сам стигаш до извода - решение няма. Защото веднъж скъса ли се нишката на причастността с общността и държавата, трудно ще се изтъче след това. Тъй като тази нишка откак свят светува се гради на доброволните жертви, които всеки дава в името на това да има държава - под формата на данъци, ограничаване на права или отслужване в армията. Е, при нас всичко това отдавна се стопи. А ако си припомним историческия ни опит, че държавата се завръща само след революционен катаклизъм - Освобождението, световните войни, 9 септември, то е ясно, че еволюционно няма да се променят нещата.
цитирай
2. leroisalomon - Споделям мнението.
19.12.2007 19:19
А инак Гришата ораторстваше на заря в Ловеч, но сега си спомням, че премиер ще да е бил Георги Атанасов. :) Благодаря за уточнението!
цитирай
3. анонимен - Pozdravlenija za elegantnata journalistika na g-n Hristov!
26.12.2007 10:38
I Tchestita Koleda !
цитирай
4. felix - Война за мир
26.12.2007 22:17
Още древните римляни са го казали - ако искаш мир, готви се за война. Мъдрите главици в МО и ГЩ и храбрите им комисионерчета и аверчета така са се заподготвяли за мир, че камък върху камък няма да остане в опустошителната им битка.
Друг е обаче въпросът, авторе. Не защо останахме без армия (нали знаеш - кой крал крал, кой не е, да е). А защо обществото ни не съумява да замести армията с друга институция, дето да играе ролята на хоросан, който го споява. Както толкова години не заменя умрялата държавно-обществена идеология на социализма (подчертавам - държавно-обществената идеология, не самият социализъм) с нова държавно-обществена идеология. Нуждата от която е очевидна. Та, ей богу, една уважаваща себе си фирма има идеология, пък обществото или държавата да нямат?! И тук не става дума да ръкомахаме на манифестации, а децата да ходят по бригади под зоркия поглед на Зорка и Георги Първанови. Става дума, че няма въпрос, по който нацията да има идеологическа теза. Но това е тема за друг материал. Който предполагам, немирно перо като твоето все някога ще напише:)
цитирай
5. анонимен - Колония
02.01.2008 02:04
Това не е армия на суверенна страна. Точка.
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: leroisalomon
Категория: Политика
Прочетен: 1517561
Постинги: 158
Коментари: 563
Гласове: 1063
Календар
«  Декември, 2020  
ПВСЧПСН
123456
78910111213
14151617181920
21222324252627
28293031